Ти можеш ли толкова да обичаш?

За пръв път се видяха на автобусната спирка. Бяха студенти, той учеше медицина, а тя - архитектура. За да могат отново и отново да се видят, всеки ден и двамата отиваха на същата спирка по едно и също време и се качваха в същия автобус. Бяха млади, много млади.

Отне им доста време докато съберат нужната смелост и да се заговорят, но накрая успяха. Всъщност и двамата не живееха в квартала, от който се качваха всяка сутрин в автобуса. Той предната вечер беше останал да пренощува при свой приятел, а тя беше ходила на гости на сестра си. И след време, когато вече бяха станали достатъчно близки един с друг, през смях си признаха, как всяка сутрин са ставали още по тъмно и са отивали до другия край на града, за да пристигнат навреме на тази спирка. Тяхната спирка с техния автобус...

Ожениха се веднага след дипломирането си. Бяха щастливи, много щастливи. Случваше се да останат понякога без работа, без пари, да имат тежки моменти. Но така здраво бяха преплели ръцете и сърцата си, че нищо не успя да ги сломи. И когато трудно дочакваха края на месеца и новата заплата, и когато вече бяха станали известни лекар и архитект, все бяха щастливи. Не бяха от онези семейства, които се предаваха пред рутината и навика, настъпващи с годините. Не ги сломяваха нито празните банкови сметки, нито пък ги възгордяваха високите доходи впоследствие. Нижеха се дни, месеци, години..., а тяхната любов сякаш растеше и ставаше още по-силна, още по-голяма...

Единственото, което им липсваше, беше детенце. Въпреки дългото и трудно лечение, на което се подложиха, не успяха да се сдобият с рожба. Тогава си казаха, че е прекалено егоистично да искат да имат абсолютно всичко в този живот. Приеха мисълта спокойно и продължиха напред. Вместо дете, отглеждаха и се грижеха за любовта си...

- Бих умряла за теб! – казваше му често тя, прегръщайки го силно.
- Не, аз ще умра за теб! – отговаряше й винаги той и я прегръщаше още по-силно...

Понякога, като се прибереше вкъщи, тя често намираше по някоя бележка оставена на огледалото:

“Миличка, погледни вторият рафт на библиотеката...”

Отиваше до там, а там намираше друга бележка:

“Погледни на масата в кухнята и не забравяй, колко много те обичам!”

От масата в кухнята отиваше до шкафа в дневната или до раклата в спалнята. Обикаляше от стая в стая, четейки нежни думи на обич и признание, написани на малки цветни листчета. В края на тези “пътувания” тя намираше понякога букет от свежи цветя, друг път – кутия с любимите й шоколадови бонбони, красива рокля или скъпо бижу... Но не подаръкът имаше значение, за нея важен беше жестът, защото й доказваше неговата обич...

Колкото и динамично да протичаше животът им понякога, колкото и ангажирани да бяха в службата, винаги намираха време един за друг. Въпреки това, когато минаха 40-те, и двамата решиха да работят по-малко и да си оставят повече свободно време, което да прекарват един с друг. Той напусна болницата и приемаше пациенти само в частния си кабинет. Тя пък закри проектантското бюро, в което работеше с цял екип и започна да приема само отбрани и специални поръчки, които изпълняваше вкъщи. Така имаха много повече време, в което да бъдат заедно.

Един ден, докато се разхождаха по крайбрежната алея, тя забеляза една стара, почти рухнала къща, на която имаше закачена табела “Продава се”.

- Какво ще кажеш, да купим ли тази къша? – попита го с вълнение тя. – Ще изчистим тази съборетина и на нейно място ще си построим прекрасна къща. Даже вече мислено начертах проекта за нея. Ще си има огромна тераса с изглед към морето. Хайде да си направим тук нашата морска къща, в която да каним сутрин чайките на закуска... – ентусиазмът искреше от очите й, докато говореше.

- Разбира се скъпа, защо не. Пък и нима мога да ти откажа каквото и да било – отвърна й той и я целуна нежно. – Веднага щом се върна от семинара по медицина в Щатите, ще звънна на посочения телефон и ще уговоря покупката. Независимо каква цена ще кажат, това място вече е наше...

Макар да знаеха, че се разделят само за седмица, им беше много трудно и на двамата, когато той заминаваше за семинара в Америка. Докато беше там, всеки ден си говореха с часове по телефона. Когато тя го посрещна на летището при завръщането му, и двамата не можаха да потиснат сълзите си...

Но само няколко дни по-късно тя усети странна промяна в поведението му. Той вече не изглеждаше така щастлив като преди, не се смееше така искрено, дори отбягваше да разговарят... За да го разведри малко, една вечер тя заговори за къщата край морето и му показа проекта, който беше начертала. Но отговорът който получи, я стъписа:

- Скъпа, тази къща надвишава нашите възможности и за съжаление не можем да си я позволим. Затова най-добре забрави за нея...

За хора като тях, които така бяха свикнали с щастието, нещастието сякаш имаше още по-горчив вкус и тежеше много повече. За нея то беше като неканен и нежелан, но натрапил им се гост, когото не знаеше как да прогони от дома си... Тя разбираше, усещаше, че на него нещо му тежи, че крие нещо от нея и това го измъчва. Как ли не го молеше и увещаваше да сподели с нея, да й разкаже:

- За тебе бих умряла, знаеш! Моля те, кажи ми какво става...

Но молбите й така и не получаваха отговор. Сякаш мъжът, в когото беше безумно влюбена, когото обожаваше и боготвореше и който също й се кълнеше във вечна обич и вярност, беше сменен с някой друг коренно различен, абсолютно безразличен към онова, което се случваше. С всеки свой опит да поговори с него, тя имаше усещането, че се удря в бетонна стена и от тези удари все повече я болеше и кървеше сърцето й...

Един ден, докато се разхождаше в парка с най-добрата си приятелка, тя отново разказваше за необяснимото поведение на съпруга си и се опитваше отчаяно да намери някакъв отговор за тази неочаквана промяна в него. Без да дочака да се доизкаже обаче, приятелката й я прекъсна и я дръпна да седнат на близката пейка. Хвана я за ръката и я погледна в очите, казвайки:

- Съжалявам, че трябва да го чуеш точно от мен, но повече не мога да издържа, трябва да ти кажа – започна тя малко неуверено - Той ти изневерява! Виждам го всеки ден в ресторанта, който е срещу офиса ми, да обядва с млада симпатична жена. А после прегърнати се качват в колата и отиват нанякъде...

- Спри, млъкни веднага! – изкрещя тя на приятелката си и не й позволи да каже каквото и да било повече. Обвини я, че говори така, само защото й завижда, след което разстроена си тръгна за вкъщи...

На следващия ден по обяд сама отиде до онзи ресторант и застана зад дървото на отсрещния тротоар. Само след няколко минути разбра, че вечната любов и щастие ги има единствено в приказките, не и в реалността... Веднага позна младата педиатърка от болницата, в която преди работеше съпругът й. Беше идвала няколко пъти у тях на гости. Сълзите, които премрежиха очите й, не й попречиха да види как той прегръща другата жена. Сякаш нож раздра сърцето й...

Вечерта, когато той се прибра вкъщи, тя се нахвърли върху него и му разказа всичко, което видя през деня. Ту крещеше, ту плачеше, докато говори, после силно го прегръщаше, а в следващия миг го удряше... Той нищо не отрече. Смотолеви само нещо от рода на, че с времето хората се променяли, чувствата им охладнявали, че след една определена възраст имали нужда от промяна... Напълни малко вещи в един куфар и излезе. На вратата се обърна към нея и я попита:

- Може ли да те прегърна за последно?

- Изчезни веднага! – изкрещя му тя с глас, пълен с ярост и омраза и трясна вратата след него...

Получиха развод още на първото дело.
С подкрепата на приятелите си тя някак се опитваше да си стъпи отново на краката и да се върне към нормалния живот. От общи познати разбра, че бившият й вече съпруг е заминал за Америка с новата си любима. Понякога, когато останеше насаме с мислите си, чувстваше, че все още го обича. Тогава отново потъваше в сълзи и горещо се молеше тази любов в сърцето й да се превърне най-после в омраза, за да не я боли толкова много и така непоносимо...

Мина цяла година. Колкото и да твърдяха, че времето лекува всичко, то не беше успяло да излекува нейната рана и в сърцето й все още зееше огромна и болезнена празнота...

Една сутрин се събуди от настойчивото звънене на вратата. Когато стана и отиде да отвори, видя срещу себе си... онази жена! За миг застина от изненада, не очакваше да види точно нея. Искаше да й изкрещи в лицето, че няма право да прекрачва прага й, но не успя да каже нищо.

- Моля те, позволи ми да вляза, трябва да поговорим важно е... – прекъсна мислите й гласът на жената. Изглеждаше разстроена.

Влязоха вътре и седнаха в хола.

- Нищо не е такова, каквото изглеждаше... – започна с тих глас младата жена. – Много съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но преди един час той почина... Научи за болестта си миналата година, по време на семинара в Щатите. Бяха му казали, че му остава не повече от година живот. Знаеше, че ти няма да можеш да понесеш тази мисъл и ще поискаш да умреш заедно с него, така както често му казваше. За да те отдалечи от себе си, ме помоли да се преструвам на негова любовница. И на родителите си нищо не каза. Сред всички разпространи мълвата, че сме заминали двамата в Америка, а всъщност беше наел една малка къща точно до автобусната спирка, на която сте се видели за пръв път, вашата спирка. Бяха му назначили терапия, той изпълняваше всички препоръки много стриктно и вярваше, че ще се излекува, но... не се получи. Снощи състоянието му се влошило, медицинската сестра ме потърси, успях да стигна в последния момент. Помоли ме да ти предам тази кутия...

Слушаше и не искаше да повярва на чутото... Не знаеше какво да мисли, не знаеше какво чувства... Знаеше само, че каквото и да стори, не е в състояние да спре сълзите, които се лееха от очите й... Искаше й се в същия този момент и точно там и тя да умре...

Мина доста време, докато се осъзнае и се сети да отвори кутията, която получи. Внимателно вдигна капака и видя вътре множество старателно сгънати цветни листчета. Разгъна първото, на което пишеше:

“Моля те, скъпа, прочети последователно всички бележки!”

Започна да ги отваря бавно едно по едно и да чете написаното на тях:

“Обичах те много!”

“Никога не съм преставал да те обичам!”

“Винаги ми казваше, че би умряла за мен, аз знаех, че това е истина!”

“Аз не исках да умираш за мен!”

“Искам да ми обещаеш нещо, мила!”

“Искам да ЖИВЕЕШ за мен!”...

Докато вземаше последното останало листче от кутията, видя на дъното й някакъв ключ. Разгъна цветната хартийка и прочете:

“Направих къщата на брега на морето по проекта, който ти беше начертала. Когато сутрин закусваш заедно с чайките на огромната тераса с изглед към морето, знай че аз също ще бъда до теб...”


Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

Kenny G - Sentimental

~ ' ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~

Дали наистина знаем, какво крие сърцето?

Със събуждането си сутринта, той усети неприятно парене в стомаха си. Нещо там вътре сякаш го стягаше, притискаше го и му причиняваше болка. Не, това чувство не беше породено от нещо, което бе ял предната вечер. Причината беше друга – още като отвори очи, се сети какво бе решил да направи днес...

Днес най-после щеше да прекрати една връзка, която се опитваше да поддържа вече цели две години. Всъщност, трябваше да го направи много по-рано, но...

Надигна се от леглото, облече си набързо някакви дрехи и излезе. Беше се уговорил предния ден с нея да се видят днес на обичайното им място. Не трябваше да закъснява. Никога досега не я беше карал да чака, не биваше да го прави и днес...

Излезе от дома си и с бързи крачки пое към мястото на срещата. Градът изглеждаше сив и мрачен, времето беше студено, като че всеки момент щеше да завали. Вдигна поглед нагоре към притъмнялото небе и си помисли:

“Дори облаците плачат за нас, сякаш и те предусещат какво ни предстои...”

Както винаги, пристигна пръв на уреченото място. След няколко минути и тя се появи. Виждайки я да приближава към него, стомахът му отново се сви и го прониза същата изгаряща болка...

Попита я дали иска да отидат до онова заведение на кея, тя кимна в знак на съгласие. Тръгнаха. През целия път дотам вървяха мълчаливо, не обелиха нито дума. Това й се стори доста странно, учуди я това му поведение. Дори не подозираше какво предстои...

Седнаха на една от дървените маси току до брега и си поръчаха кафе.
Накрая тя не се стърпя и го попита:

- Какво ти има, нещо ли искаш да ми кажеш?

- Да... – отвърна тихо той, без да среща погледа й...

- Ами хайде казвай тогава, защо мълчиш? – продължи тя, вече малко подразнена.

Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи към нея и я попита:

- Според теб, ние докога ще продължаваме така? Колко още смяташ, че би вървяло по този начин?

- Това пък откъде излезе, защо ми задаваш подобен въпрос? – не можа да сдържи учудването си тя.

След кратко мълчание, той въздъхна дълбоко и продължи:

- Една вечер преди няколко месеца, беше вече към полунощ, аз ти звъннах, за да ти прочета стиховете, които току що бях написал за теб. А ти помниш ли как ми отговори: “Точно сега ли им е времето, я виж колко е часът, нямаш ли си друга работа...” – отвърна ми ти, без дори да се опиташ да прикриеш досадата си. От реакцията ти се почувствах като нокаутиран боксьор, извиних ти се и затворих телефона. А ти никога по-късно не пожела да видиш или чуеш въпросните стихове...
Преди три седмици, когато се разболях тежко и не можех да стана от леглото, заедно с приятелите ми и ти дойде да ме видиш. Когато един от тях ми подхвърли: “О, ти си добре, имаш си приятелка, тя ще се грижи за теб...”, ти троснато отвърна: “Да бе, няма начин, аз си имам достатъчно ангажименти, да го гледа майка му...” – спомняш ли си?

- Но ти знаеш, че аз не обичам такива емоционални излияния, не са за мен тия неща – каза тя в отговор, опитвайки се да оправдае постъпките си – А и така като ме гледаш, приличам ли ти на болногледачка?

Той се засмя иронично:

- Да, мила, права си, по нищо не приличаш на болногледачка. А и докато носиш това безчувствено сърце, дори и да искаш да станеш такава и да помагаш на хората, не би могла...

След кратък миг тишина той продължи:

- Досега колко пъти си ми писала някое мило съобщение рано сутринта, за да ми пожелаеш денят ми да мине леко и приятно? Или вечер преди да си легнеш, за да ми кажеш “лека нощ”? Или когато и да е през деня, за да ми подариш една усмивка? Изобщо нещо, с което да ми покажеш, че имам някаква стойност за теб? Никога не си го правила! Ти твърдиш, че не обичаш подобни сантименталности, казваш, че ти се струват излишни или смешни, но истината е друга - ти просто не обичаш да доставяш радост на хората, които те обичат! И точно там е най-голямата разлика между мен и теб. Аз съм твоята пълна противоположност – обичам да дарявям радост и усмивки на хората около мен и точно това ме прави щастлив! Знаеш ли, че откакто те познавам, всеки ден, всяка нощ, всеки миг, аз имах по някоя мила дума за теб? Разбра ли го, усети ли го, оцени ли го? Толкова различни сме с теб, като бяло и черно сме...

Опитвайки се да преодолее първоначалния шок от чутото и същевременно да запази самообладание, тя го попита недоумяващо:

- И какво искаш от мен, да стана поетеса, да пропиша стихове ли?!

Той отново се засмя и се убеди още веднъж, колко правилно решение е взел предната вечер.

- Не – отвърна й той – не искам да ставаш поетеса.А ти и не би могла да бъдеш такава. Просто искам да се разделим, смятам, че така ще е най-добре и за двама ни...

- Да се разделим ли?! – не бе очаквала да чуе нещо подобно и й беше трудно да го асимилира – Но защо?! Аз те обичам... Мислех, че ти също ме обичаш... Не е ли вярно?

- Не, скъпа! Ти само си въобразяваш, че ме обичаш. Ако ме обичаше наистина, сега щяхме да говорим за много по-различни неща с теб...

Когато чу това, очите й се насълзиха.

Той бръкна в джоба си, извади кърпичка и й я подаде. Тя бавно избърса сълзите и тихо каза:

- Добре, щом така искаш... Надявам се само, да не ме изоставяш заради някоя друга...

- Как може изобщо да допуснеш нещо подобно?! Не е имало друга, няма такава и сега, и едва ли ще има още дълго време напред... – отвърна той, раздразнен от нейните съмнения.

Бяха дошли тук като двама обичащи се влюбени, а вече стояха като чужди един на друг... След няколко минути, прекарани в неловко и за двамата мълчание, тя каза:

- Ще тръгваме ли вече?

- Аз искам да остана още малко тук, но ти ако искаш върви...

- Добре тогава – каза тихо тя и протегна към него ръка, но и ръката, и гласът й трепереха – Желая ти да си щастлив... - едва успя да пророни.

- Ако искаш, можем да си останем приятели... – отвърна той, поемайки ръката й.

Прегърнаха се за последно и се разделиха без да си кажат нищо повече...

“Постъпих правилно!” – повтаряше си през цялото време той, докато вървеше по-късно с бавни и тежки крачки към дома си.

Прибра се вкъщи едва на свечеряване. Чувстваше се смазан от умора. Веднага влезе в стаята си и си легна, с желанието да заспи и да забрави за случилото се през деня. Но не успяваше. А времето се нижеше толкова бавно, нощта сякаш нямаше край... Трябваше обаче да подремне поне малко. На другия ден щеше да става рано, беше на работа.

По някое време неусетно заспа. Събуди го алармата на часовника. Стана, оправи се набързо и тъкмо когато щеше да излиза вече, погледна към телефона си. Имаше едно съобщение и 10 пропуснати повиквания. Не беше чул нито едно от тях, явно от умората и изтощението предния ден. Всичките бяха от нея! С едва сдържано вълнение отвори съобщението и зачете:

“Колкото и да не ти се вярва, аз наистина те обичам! Но не мога да живея с тази обич без теб, не мога да я нося сама. Прекалено голяма е, за да я събера всичката само в моето сърце. Заклевам ти се, че никого не съм обичала така истински, както обичах теб. Живях обичайки те и ще умра също обичайки те! Сбогом, любов моя...”

В главата му заблъскаха безброй въпроси едновременно. Отново и отново препрочиташе редовете и не знаеше какво да си мисли. Откакто я познаваше, тя никога не беше му писала нещо подобно, никога не беше изливала чувствата си по този начин. И то в 5 часа сутринта...

Опита се да преглътне буцата в гърлото и с треперещи пръсти набра номера й. След няколко сигнала отсреща отговори непознат глас. Попита за нея...

- Аз съм майка й... – каза хлипайки жената отсреща. – Дъщеря ми тази сутрин се самоуби!

- Какво?! Но как така?! Защо???...

- Не зная синко – продължи жената – цяла нощ звъня на някого по телефона. Беше неспокойна, много разстроена... Сутринта като станах, видях, че в стаята и още свети, отворих вратата и онемях пред онова, което видяха очите ми... Беше се обесила!– успя да изрече жената само и риданията сподавиха гласа й...

Стомахът му се преобърна от чутото. Отново усети парене и тежест, но сега те бяха сякаш стотици пъти по-силни в сравнение с предния ден. В следващият миг главата му се замая, той се олюля и се строполи на земята...

* * *

Няколко месеца по-късно, докато правеха сутрешните посещения при своите пациенти, двамата лекари срещнаха един от тях в коридора. Този който беше от скоро в клиниката, попита какъв е случаят, другият отговори:

- А, той ли? Докараха го преди около три месеца при нас. Доколкото разбрах, приятелката му се е самоубила заради него. От тогава той постоянно е с мобилния си телефон в ръцете, непрекъснато пише нещо и го праща на някого. Преди няколко дни не се сдържах и докато той спеше, аз набрах въпросния номер. Оказа се, че номерът не е активен, закрит е още преди три месеца... Видях, че има и едно входящо съобщение, прочетох го и него. Аз не го знам тоя, що за човек е бил преди да стигне до тук, колко е чувствителен, но си личи от написаното, че който му е пратил онова съобщение, има много ранима и емоционална душа...”

Почти винаги сме убедени, че знаем и разбираме какво мислят и чувстват хората около нас... Че успяваме да видим онова, което носят в сърцата си...
А дали е наистина така?

~ . ~ . ~

Автор - анонимен
Превод на български - Melisa