Дали наистина знаем, какво крие сърцето?

Със събуждането си сутринта, той усети неприятно парене в стомаха си. Нещо там вътре сякаш го стягаше, притискаше го и му причиняваше болка. Не, това чувство не беше породено от нещо, което бе ял предната вечер. Причината беше друга – още като отвори очи, се сети какво бе решил да направи днес...

Днес най-после щеше да прекрати една връзка, която се опитваше да поддържа вече цели две години. Всъщност, трябваше да го направи много по-рано, но...

Надигна се от леглото, облече си набързо някакви дрехи и излезе. Беше се уговорил предния ден с нея да се видят днес на обичайното им място. Не трябваше да закъснява. Никога досега не я беше карал да чака, не биваше да го прави и днес...

Излезе от дома си и с бързи крачки пое към мястото на срещата. Градът изглеждаше сив и мрачен, времето беше студено, като че всеки момент щеше да завали. Вдигна поглед нагоре към притъмнялото небе и си помисли:

“Дори облаците плачат за нас, сякаш и те предусещат какво ни предстои...”

Както винаги, пристигна пръв на уреченото място. След няколко минути и тя се появи. Виждайки я да приближава към него, стомахът му отново се сви и го прониза същата изгаряща болка...

Попита я дали иска да отидат до онова заведение на кея, тя кимна в знак на съгласие. Тръгнаха. През целия път дотам вървяха мълчаливо, не обелиха нито дума. Това й се стори доста странно, учуди я това му поведение. Дори не подозираше какво предстои...

Седнаха на една от дървените маси току до брега и си поръчаха кафе.
Накрая тя не се стърпя и го попита:

- Какво ти има, нещо ли искаш да ми кажеш?

- Да... – отвърна тихо той, без да среща погледа й...

- Ами хайде казвай тогава, защо мълчиш? – продължи тя, вече малко подразнена.

Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи към нея и я попита:

- Според теб, ние докога ще продължаваме така? Колко още смяташ, че би вървяло по този начин?

- Това пък откъде излезе, защо ми задаваш подобен въпрос? – не можа да сдържи учудването си тя.

След кратко мълчание, той въздъхна дълбоко и продължи:

- Една вечер преди няколко месеца, беше вече към полунощ, аз ти звъннах, за да ти прочета стиховете, които току що бях написал за теб. А ти помниш ли как ми отговори: “Точно сега ли им е времето, я виж колко е часът, нямаш ли си друга работа...” – отвърна ми ти, без дори да се опиташ да прикриеш досадата си. От реакцията ти се почувствах като нокаутиран боксьор, извиних ти се и затворих телефона. А ти никога по-късно не пожела да видиш или чуеш въпросните стихове...
Преди три седмици, когато се разболях тежко и не можех да стана от леглото, заедно с приятелите ми и ти дойде да ме видиш. Когато един от тях ми подхвърли: “О, ти си добре, имаш си приятелка, тя ще се грижи за теб...”, ти троснато отвърна: “Да бе, няма начин, аз си имам достатъчно ангажименти, да го гледа майка му...” – спомняш ли си?

- Но ти знаеш, че аз не обичам такива емоционални излияния, не са за мен тия неща – каза тя в отговор, опитвайки се да оправдае постъпките си – А и така като ме гледаш, приличам ли ти на болногледачка?

Той се засмя иронично:

- Да, мила, права си, по нищо не приличаш на болногледачка. А и докато носиш това безчувствено сърце, дори и да искаш да станеш такава и да помагаш на хората, не би могла...

След кратък миг тишина той продължи:

- Досега колко пъти си ми писала някое мило съобщение рано сутринта, за да ми пожелаеш денят ми да мине леко и приятно? Или вечер преди да си легнеш, за да ми кажеш “лека нощ”? Или когато и да е през деня, за да ми подариш една усмивка? Изобщо нещо, с което да ми покажеш, че имам някаква стойност за теб? Никога не си го правила! Ти твърдиш, че не обичаш подобни сантименталности, казваш, че ти се струват излишни или смешни, но истината е друга - ти просто не обичаш да доставяш радост на хората, които те обичат! И точно там е най-голямата разлика между мен и теб. Аз съм твоята пълна противоположност – обичам да дарявям радост и усмивки на хората около мен и точно това ме прави щастлив! Знаеш ли, че откакто те познавам, всеки ден, всяка нощ, всеки миг, аз имах по някоя мила дума за теб? Разбра ли го, усети ли го, оцени ли го? Толкова различни сме с теб, като бяло и черно сме...

Опитвайки се да преодолее първоначалния шок от чутото и същевременно да запази самообладание, тя го попита недоумяващо:

- И какво искаш от мен, да стана поетеса, да пропиша стихове ли?!

Той отново се засмя и се убеди още веднъж, колко правилно решение е взел предната вечер.

- Не – отвърна й той – не искам да ставаш поетеса.А ти и не би могла да бъдеш такава. Просто искам да се разделим, смятам, че така ще е най-добре и за двама ни...

- Да се разделим ли?! – не бе очаквала да чуе нещо подобно и й беше трудно да го асимилира – Но защо?! Аз те обичам... Мислех, че ти също ме обичаш... Не е ли вярно?

- Не, скъпа! Ти само си въобразяваш, че ме обичаш. Ако ме обичаше наистина, сега щяхме да говорим за много по-различни неща с теб...

Когато чу това, очите й се насълзиха.

Той бръкна в джоба си, извади кърпичка и й я подаде. Тя бавно избърса сълзите и тихо каза:

- Добре, щом така искаш... Надявам се само, да не ме изоставяш заради някоя друга...

- Как може изобщо да допуснеш нещо подобно?! Не е имало друга, няма такава и сега, и едва ли ще има още дълго време напред... – отвърна той, раздразнен от нейните съмнения.

Бяха дошли тук като двама обичащи се влюбени, а вече стояха като чужди един на друг... След няколко минути, прекарани в неловко и за двамата мълчание, тя каза:

- Ще тръгваме ли вече?

- Аз искам да остана още малко тук, но ти ако искаш върви...

- Добре тогава – каза тихо тя и протегна към него ръка, но и ръката, и гласът й трепереха – Желая ти да си щастлив... - едва успя да пророни.

- Ако искаш, можем да си останем приятели... – отвърна той, поемайки ръката й.

Прегърнаха се за последно и се разделиха без да си кажат нищо повече...

“Постъпих правилно!” – повтаряше си през цялото време той, докато вървеше по-късно с бавни и тежки крачки към дома си.

Прибра се вкъщи едва на свечеряване. Чувстваше се смазан от умора. Веднага влезе в стаята си и си легна, с желанието да заспи и да забрави за случилото се през деня. Но не успяваше. А времето се нижеше толкова бавно, нощта сякаш нямаше край... Трябваше обаче да подремне поне малко. На другия ден щеше да става рано, беше на работа.

По някое време неусетно заспа. Събуди го алармата на часовника. Стана, оправи се набързо и тъкмо когато щеше да излиза вече, погледна към телефона си. Имаше едно съобщение и 10 пропуснати повиквания. Не беше чул нито едно от тях, явно от умората и изтощението предния ден. Всичките бяха от нея! С едва сдържано вълнение отвори съобщението и зачете:

“Колкото и да не ти се вярва, аз наистина те обичам! Но не мога да живея с тази обич без теб, не мога да я нося сама. Прекалено голяма е, за да я събера всичката само в моето сърце. Заклевам ти се, че никого не съм обичала така истински, както обичах теб. Живях обичайки те и ще умра също обичайки те! Сбогом, любов моя...”

В главата му заблъскаха безброй въпроси едновременно. Отново и отново препрочиташе редовете и не знаеше какво да си мисли. Откакто я познаваше, тя никога не беше му писала нещо подобно, никога не беше изливала чувствата си по този начин. И то в 5 часа сутринта...

Опита се да преглътне буцата в гърлото и с треперещи пръсти набра номера й. След няколко сигнала отсреща отговори непознат глас. Попита за нея...

- Аз съм майка й... – каза хлипайки жената отсреща. – Дъщеря ми тази сутрин се самоуби!

- Какво?! Но как така?! Защо???...

- Не зная синко – продължи жената – цяла нощ звъня на някого по телефона. Беше неспокойна, много разстроена... Сутринта като станах, видях, че в стаята и още свети, отворих вратата и онемях пред онова, което видяха очите ми... Беше се обесила!– успя да изрече жената само и риданията сподавиха гласа й...

Стомахът му се преобърна от чутото. Отново усети парене и тежест, но сега те бяха сякаш стотици пъти по-силни в сравнение с предния ден. В следващият миг главата му се замая, той се олюля и се строполи на земята...

* * *

Няколко месеца по-късно, докато правеха сутрешните посещения при своите пациенти, двамата лекари срещнаха един от тях в коридора. Този който беше от скоро в клиниката, попита какъв е случаят, другият отговори:

- А, той ли? Докараха го преди около три месеца при нас. Доколкото разбрах, приятелката му се е самоубила заради него. От тогава той постоянно е с мобилния си телефон в ръцете, непрекъснато пише нещо и го праща на някого. Преди няколко дни не се сдържах и докато той спеше, аз набрах въпросния номер. Оказа се, че номерът не е активен, закрит е още преди три месеца... Видях, че има и едно входящо съобщение, прочетох го и него. Аз не го знам тоя, що за човек е бил преди да стигне до тук, колко е чувствителен, но си личи от написаното, че който му е пратил онова съобщение, има много ранима и емоционална душа...”

Почти винаги сме убедени, че знаем и разбираме какво мислят и чувстват хората около нас... Че успяваме да видим онова, което носят в сърцата си...
А дали е наистина така?

~ . ~ . ~

Автор - анонимен
Превод на български - Melisa

10 заповеди за родители от Януш Корчак

~ ДЕСЕТ ЗАПОВЕДИ ЗА РОДИТЕЛИ ~

1. Не очаквай, че детето ти ще стане като теб или такова, каквото ти искаш. Помогни му да стане не твое копие, а да бъде себе си!

2. Не изисквай от детето си отплата за всичко, което си направил за него. Ти си му дал живот, как може то да ти се отблагодари? То ще даде живот на друг, другият - на трети, и това е необратимият закон на благодарността!

3. Не изливай върху детето своите обиди, за да не ядеш горчив хляб на стари години. Защото, каквото посееш, това ще пожънеш!

4. Не гледай на неговите проблеми с пренебрежение. Животът е даден на всеки според силите и бъди уверен, че на него му е тежко не по-малко, отколкото на теб, а може би дори и повече, защото то няма опит!

5. Не го унижавай!

6. Не забравяй, че най-важните срещи на човека са срещите с децата му. Обръщай им повече внимание – ние никога не можем да знаем, кого ще срещнем в детето си!

7. Не се самоизмъчвай, ако не можеш да направиш нещо за своето дете. Измъчвай се, ако можеш, а не го правиш. Помни, че за детето не е направено достатъчно, ако не е направено всичко!

8. Детето не е тиранин, който завладява целия ти живот, то не е само плод на твоята плът и кръв. То е скъпоценната чаша, която Животът ти е дал за съхранение и развитие в нея на творческия огън. Това е разкрепостената любов на майката и бащата, у които ще расте не “нашето“ и “моето“ дете, а душа, която им е дадена за съхранение!

9. Умей да обичаш чуждото дете. Никога не причинявай на чуждото това, което не би искал да сторят на твоето!

10. Обичай своето дете, каквото и да е то – дори, когато е неталантливо, неудачник или е вече пораснало. Когато общуваш с него се радвай, защото детето е празник, докато е все още с теб!

Автор - Януш Корчак (Janusz Korczak)
Превод на български - Melisa

Мъдрите съвети на една Баба

- Бабче, как да разбера, че съм се влюбила?
- Много просто, момичето ми. Помниш ли как се запознахте?
- Разбира се. Помня не само как се запознахме, но и всяка наша среща: Как за първи път се усмихнахме един на друг, как се хванахме за първи път за ръце, как се целунахме. Знаеш ли, бабо, аз дори помня всичко, абсолютно всичко, което съм му разказвала; на какво се смеехме, как се приготвях за всяка среща; с какво бях облечена, за да му се харесам. Това любов ли е, бабче?
- Не, внучке. Любовта е, когато помниш с какво е бил облечен той на срещите. А ако помниш себе си, това е влюбеност. Прибери си куклите в скрина, момиче...

~ . ~ . ~

- Бабче, кажи ми кога настъпва моментът за раздяла? Може би е по-добре да си тръгваш веднага след първата нощ, докато още няма неоправдани надежди, без да дочакваш изясняването на отношенията, оставайки в паметта си само смътен приятен спомен? Или след много, много нощи, когато всичко лека-полека изчезва само, неизвестно къде и защо; спокойна "екологична" раздяла, без болката на нещо разкъсващо, без рев и викове?
- Тук всичко е много просто, дете. Трябва да си тръгваш не след някакво определено количество нощи, а след първото утро, когато не ти се иска да станеш по-рано и да му приготвиш закуска. Свари му тогава кафе, целуни го за сбогом и затвори вратата...

~ . ~ . ~

- Бабче, и досега го сънувам...
- Дъще, спомни си ланския сняг?
- Какво общо има тука миналогодишния сняг? Аз исках да ме посъветваш, а не да говорим за времето.
- Ами че съвета вече ти го дадох. Ако още те боли, ако още не е забравено докрай, ако вътре още трепва, кажи си сама наум: "Лански сняг..." И се отнасяй към всичко, което е било с вас, точно по същия начин. Не е възможно да се запази снежинката през лятото, внучке, идва и нейното време да се разтопи. И макар че сега ти е трудно да повярваш, но задължително ще падне нов сняг. Просто се довери на времето и го дочакай, свеж, чист, първи сняг. А ако още тъгуваш по това, което е отминало, повтаряй си наум: "лански сняг е, лански, лански..."

~ . ~ . ~

- Бабче, аз ще се боря за любовта си. Няма просто така да им го дам. Няма да отпусна ръце, няма да се предам без бой!
- Момичето ми, знаеш ли онази любима игра от училищните празненства, когато трябва да се бяга около столовете, които са с един по-малко от играчите; а когато кажат стоп и музиката спре, всеки се старае да успее и да заеме стола пръв? Е, ти нали играеш точно тази игра, когато се опитваш да се "бориш". Защо да бягате двама или дори трима около един стол, да се опитваш да надхитриш съперничките си и да го заемеш първа, ставайки за смях на околните, да нервничиш и да се ядосваш? Огледай се наоколо - до стената има други незаети столове. Ти си вече голяма, зряла, време е да престанеш да играеш детски игри...

~ . ~ . ~

- Бабче, защо ме боли толкова? Аз ревнувам буквално от всяко женско име, което той произнася. Когато не вдига телефона, аз вече си представям, че той е с друга. Когато той ми разказва за някоя жена, аз веднага започвам да си мисля "има ли нещо?" Ревнувам го и от "бившите", от приятелите му, от колегите в работата, от случайни срещи. Как да престана да се измъчвам, а, бабо?
- Дете, ревността е чувство измамно. Ти не ревнуваш, ти се страхуваш да не го изгубиш. Не се бой обаче, това е безсмислено. Защото ако няма повод за ревност, да се ревнува е глупаво, а когато вече има повод, е късно...

~ . ~ . ~

- Всички мъже са еднакви! Бабче, още щом ми каже "Здрасти" и аз вече знам как ще се държи той по-нататък, какви вицове ще ми разказва, как ще се усмихва, как ще ме докосва, как ще се сърди и ще си тръгва.
- Не си права, момичето ми. Всички мъже са различни. Просто ние харесваме мъже, които си приличат. Ти харесваш ли "скромни", домошари? Тогава защо се оплакваш, че пак ти се е паднал досадник, който не иска да излиза от вкъщи? Ако си избираш мъж, който е душа на компанията, не се учудвай, че ще ти се наложи да го делиш с приятелите му, а доста често и с паралелни приятелки. Ако обичаш романтичните, бъди готова не само за свещи, стихове и шампанско, но и за периодични депресии и изчезвания, които той ще ти обяснява като творчески кризи. Избираш ли си мъж, зад чийто гръб да се чувстваш като зад "каменна стена", не се учудвай, че не можеш да откриеш в тази стена врата за навън. Жените избират мъже, които си приличат, а после се учудват, че те всички са еднакви...

~ . ~ . ~

- Бабо, не знам как да му кажа, но да не му причиня болка. Той не е заслужил баналното "хайде да си останем приятели". Той е добър, а на мен ми се налага да постъпя с него жестоко. Какво да правя, бабо, как да му кажа, че между нас всичко е свършено?
- Запомни, момичето ми: в последното изречение, което ти кажеш на мъжа при раздяла, той трябва да чуе не само неизбежната жестокост, но и благодарност за всичко хубаво, което сте имали с него. Нали когато той ще си спомня за теб, неизбежно ще си припомня и раздялата ви. И ако искаш очите му да се усмихват, когато си спомня за тебе, не изяснявай отношения на прощаване. Само едно му кажи: "Не се нуждая повече от твоето присъствие, за да те обичам". И край, тръгни си...

~ . ~ . ~

- Бабче, не знам дали си струва да му разказвам всичко това. Като че ли нищо кой знае какво не се е случило, а ако той изведнъж научи? И сякаш нямам какво да си признавам, но не мога и да разказвам. И как мога да изисквам от него да бъде честен с мен, ако самата аз започвам да крия нещо и да не се доизказвам?
- Момичето ми, запомни три прости правила. Първото е: никога и при никакви обстоятелства не го лъжи. Второ: никога и при никакви обстоятелства не му изменяй. И третото: ако вече си го излъгала и изневерила, при никакви условия не му разказвай за това. Само помни, дете, колкото и да искаш, последното правило следва само след първите две...

~ . ~ . ~

- Бабче, не разбирам какво става: той изведнъж, без обяснения просто изчезна. Всичко вървеше добре, а после...Вече не го виждам, телефонът мълчи, и вече не се срещаме дори случайно. Може да се е случило нещо? Или все пак съм го обидила с нещо, може би си струва да му се позвъни и да се поговори, да се изясни, какво все пак става?
- Дъще, не си струва, повярвай ми. Нали и ти самата знаеш отговора, само че не искаш да си го признаеш. Той не звъни, защото не иска - много е просто. Запомни, дете, докато мъжът се интересува от жената, той няма да изчезне. Ще счупи телефона да звъни, ще обикаля около входа, ще организира случайни срещи. И никакви причини, дори най-жестоките, няма да станат причина той да не е до нея, ако той иска именно това. И ако ти не искаш да го караш в отговор на твоя въпрос "защо е изчезнал от живота ти", да ти казва, че е бил много зает или е имал много работа, то по-добре не питай. И ако не си търсиш излишно повод да си причиниш болка като чуеш истината, по-добре не питай. Нали и така знаеш отговора...

~ . ~ . ~

е-списание МАРГАРИТА