31 октомври 2011

Такава съм, защото съм истинска ЖЕНА!

Защото съм ЖЕНА

Такава съм, защото съм жена –
променлива, влудяващо различна.
Понякога съм ангелски добра,
понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш, че безчет
любовни думи мога да повтарям,
а после, по-студена и от лед,
с мълчание от студ да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя
и в мене да изригнат сто вулкана,
а утре - кротка, мила и добра –
да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен горкото ти сърце
без милост и без жал да е сломено,
а след това, с наивност на дете,
да плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!
И други преди теб не са успели.
През вековете колко ли жени
духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,
когато безвъзвратно се изгубиш,
недей, не ме упреквай за това!
Ти сам във мен поиска да се влюбиш!

Автор - Мария Вергова

28 октомври 2011

Бърши прах само, когато се налага!

Какво е прахът за всички жени?

Вярно е, че няма как да накараш вятъра да духа в посоката, в която ти искаш. Но пък можеш да нагодиш платната си в правилната посока...

Затова, запомни:
Слоят прах върху мебелите пази дървото от повреда!!!

Едно жилище се превръща в истински дом тогава, когато можеш да напишеш върху мебелите с пръст: "Обичам те!"

ПРЕДИ:
Аз всяка седмица прекарвах по 8 часа в чистене и бърсане на прах. А междувременно очаквах да дойде някой на гости и да оцени моите усилия!

Един ден обаче осъзнах, че никой няма да дойде, защото всички са на някъде и си гледат живота...

СЕГА:
Когато някой ми дойде на гости, не трябва да показвам, какво е "състоянието" на моя апартамент.

Всички се интересуват от това къде съм била, с кого съм си прекарала добре, живяла съм си живота и не съм чистила.

И ако ТИ досега все още не си го осъзнала,
то вече е крайно време да разбереш, че:
Животът е твърде кратък!
Не го пилей за глупости!
Наслаждавай му се!!!


Бърши праха само, когато се налага!

Замисли се, дали не е по-добре и по-приятно да нарисуваш картина, да напишеш писмо, да направиш сладкиш и да оближеш лъжицата? Или да посадиш цвете?

Най-важното от всичко е:
да осъзнаеш разликата между "Трябва" и "Искам"!


Затова:
Бърши праха само, когато се налага!

Не ти остава много време:
за виното, което искаш да изпиеш,
за реките, в които искаш да се изкъпеш,
за планините, на които искаш да се изкачиш,
за музиката, която искаш да слушаш,
за книгите, които искаш да прочетеш,
за приятелите, които искаш да видиш,
за живота, на който искаш да се насладиш?!

Има решение за този проблем:
Бърши праха само, когато се налага!

Навън светът пулсира с ритъма на сърцето ти!
Слънцето се отразява в очите ти!
Вятърът развява косите ти!
Дъждът мокри лицето ти!
Животът те зове!

Помни:
Този ден никога повече няма да се върне!

Бърши праха само, когато се налага!

Осъзнай, че старостта идва и това няма да е приятно!
Когато отпътуваш, а все някога ще трябва да отпътуваш, самата Ти ще се превърнеш в прах...

~ . ~ . ~

Изпрати това послание до всички прекрасни жени, които познаваш!
Аз току-що го направих!!!

Получено от Ана Попова

26 октомври 2011

Къщата, в която ще живееш утре

Къщата, в която ще живееш утре
(Building the House You Will Live in Tomorrow)

Един възрастен строител решил вече да се пенсионира и да посвети оставащото му време от живота на съпругата и семейството си. Но когато отишъл да уведоми началника си, че се оттегля, шефът му го попитал, дали не може да остане още малко и да направи една последна къща, като лична услуга за него, преди окончателно да напусне работа.

Никак не му се понравило на строителя това искане, но въпреки това се съгласил да изпълни молбата. Още тогава започнал работа по новата къща, но по всичко личало, че майсторът не влага сърце в строежа, както преди и не си върши работата с мерак, както му приляга. Не изпипвал детайлите, а материалите, които използвал, били с най-ниско качество. От далече се виждало, че върши нещата "през пръсти" и всичко прави без желание.

Естествено, това се отразило на къщата и тя станала доста неугледна на вид.

В деня, когато най-после строежът приключил, шефът на уважавания строител дошъл при него, отворил входната врата на новата къща, обърнал се към своя подчинен и подавайки му ключа, му рекъл:
- Тази къща е за теб. Тя е моят подарък за най-добрия ми работник!

Строителят, естествено, онемял от чутото. И през ум не му била минавала подобна мисъл. А когато успял да осмисли този неочакван обрат на събитията, той се ядосал на себе си. Защото, ако знаел предварително, че строи собствената си къща, той щял да вложи много повече старание и усилия в нея. Можел да я направи много по-различна и по-хубава от тази...

~ . ~ . ~

Същото се случва и с нас. Всички ние градим собствения си живот - всеки ден, всеки час, всеки миг. Но много често влагаме в него по-малко от това, на което действително сме способни. И после шокирани и засрамени разбираме, че трябва да живеем в къщата, която сами сме си построили...

Не случайно е казано, че Животът е като проект "Направи си сам!". И нашата нагласа, всички навици и избори, които правим днес, градят къщата, в която ще живеем утре...
Затова, нека градим мъдро!

~ . ~ . ~

Автор - Christine Duane
Превод на български - Melisa

25 октомври 2011

Майчина сълза

"Майчина сълза" - приказка от Ангел Каралийчев

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?

Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовица смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле...

21 октомври 2011

Индийска притча за Очакванията от Хорхе Букай

(разказана от Хорхе Букай в интервю за в-к "Труд")

Нали знаете, че разказвам истории, ще ви кажа сега една за двама индийски гуру. Единият бил по-млад, бивш ученик на по-възрастния. Всеки от тях си имал свое училище. Но младият имал хиляди ученици, а старият - само двайсетина.

Веднъж старият гуру отишъл при младия и го попитал:
- Мислиш ли, че знаеш повече от мен?
- Не, учителю - отвърнал скромно младият. - Ти знаеш повече, нали точно ти ме обучаваше.
- А мислиш ли, че преподаваш по-добре? - продължил да пита възрастният.
- Не, най-добрият учител в света си ти! - казал младият съвсем чистосърдечно.
- Как според теб идва мъдростта: с желанието или с възрастта? - не спирал да задава въпроси старият учител.
- Разбира се, че с възрастта. - отговорил младият.
- Тогава нищо не разбирам: защо твоите ученици са хиляди, а моите - само една шепа? На което младият гуру отвърнал:
- Идват малко, може би защото очакваш да дойдат много. Аз не очаквам никого...

~ . ~ . ~

Още от Хорхе Букай:
"Всеки има своята лудост!" - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Правилото на Вик Идиота" - откъс от книгата "Трите въпроса"

"Спуканата делва" - приказка за недостатъците - откъс от книгата "Да се обичаме с отворени очи"

"Това, което те дразни в другия, е най-малкото и в теб!" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Крилете са, за да летиш" - откъс от книгата "Нека ти разкажа"

"Аз съм Аз, Ти си Ти..." - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Ако можех да избирам..." - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Осъзнаване" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

"Истинската стойност на пръстена" - откъс от книгата "Нека ти разкажа"

"Търсачът" - разказ от книгата "Приказки за размисъл"

"Погледът на влюбения" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Тъга и Ярост" - разказ от книгата "Приказки за размисъл"

"Искам... Безусловно!" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

"Окованият слон" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Обичам те?" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

20 октомври 2011

Пари назаем – дзен притча за характера на хората

Пари назаем – дзен притча за характера на хората

Един ден Лао Ван решил да определи характера на своите приятели. За тази цел им задал следния въпрос:
- Как се отнасяте към онзи, който ви дава пари назаем и към този, на когото вие отдавате пари в заем? Еднакво ли е отношението ви и в двата случая?

Оказало се, че отговорите на всички били различни.

Лао Ли си признал:
- Аз често забравям за парите, взети назаем. Но затова пък непрекъснато са ми в главата сумите, които съм дал на заем.

На което Лао Ван му отвърнал:
- Ти си егоист и песимист, можеш да се разболееш от рак...

Лао Чжао казал:
- Аз помня добре своите дългове и се опитвам да ги връщам, колкото се може по-бързо. А за онези пари, които са взели от мен, в повечето случаи забравям.

На него Лао Ван рекъл:
- Ти през цялото време се страхуваш да не се опозориш. Много си предпазлив и изпълняваш стриктно своите задължения. Което означава, че е много вероятно ти все пак да си добър човек...

Лао Юе също бил откровен:
- Аз обикновено забравям за дълговете - както моите, така и чуждите.

Лао Ван му се засмял и отговорил:
-Ти определено си оптимист човек! Възможно е да успееш да станеш безсмъртен и да постигнеш дао, но по-вероятно е да си идиот...

Лао Не побързал да каже:
- Аз твърдо помня за всички дългове.

А отговорът на Лао Ван бил:
- Ти си догматик. В този живот ти нямаш големи перспективи пред себе си, но пък не можеш да направиш и големи глупости...

Последен бил Лао Ма. Той казал:
- За целия си досегашен живот аз нито веднъж никому не съм дал пари назаем и никога от никого не съм взел заем.

Тук Лао Ван се замислил и отвърнал:
- За теб... нямам какво да кажа.

17 октомври 2011

"Последният лист", О. Хенри - разказ за вярата, надеждата и добротата

"Последният лист" - О'Хенри (The Last Leaf by O. Henry)

В един малък квартал западно от Уошингтън скуеър улиците изведнъж щурват и се преплитат и пречупват в малки отрязъци, наречени "площадки". Тези "площадки" образуват чудновати ъгли и криви. Една улица се пресича сама със себе си дори два пъти. Някакъв художник открил веднъж съвсем неподозирана възможност в тази улица. Ами ако инкасаторът от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия и платно, неочаквано срещне сам себе си да се връща, без да е получил нито цент от сметката?!

И ето че хората на изкуството плъпнали из своеобразния квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно изложение, фронтони от деветнайсти век, холандски мансарди и ниски наеми. После пренесли от Шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два мангала и основали "колония".

Сю и Джонси имаха ателие на най-горния етаж в една неизмазана триетажна къща. "Джонси" беше умалително от Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата — от Калифорния. Двете се бяха запознали на масата в една гостилница на Осма улица и се оказа, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и-широките женски ръкави съвпадат напълно, което доведе и до общото ателие.

Това стана през май. През ноември един студен чужденец, когото докторите нарекоха Пневмонии, се разшета невидим из колонията, като докосваше ту един, ту друг с ледените си пръсти. В източната част този сарап крачеше смело и поразяваше десетки жертви, но тук плетеницата от тесни, обрасли с мъх "площадки" затрудняваше неговия ход.

Господин Пневмонии в никакъв случай не можеше да се нарече галантен кавалер. Едно крехкичко момиче с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, едва ли можеше да бъде равностоен противник за този стар разбойник с кървави пестници и тежко дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на изписания железен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на съседната неизмазана къща.

Една сутрин загриженият доктор с леко движение на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.
— Вероятността да прескочи трапа е, да речем, едно на десет — каза той и стърси живака на термометъра. — И то само ако в нея има воля за живот. Вземе ли болният страната на гробаря, всички лекарства са безсилни. А вашата госпожичка вече е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква мисъл?
— Ами... беше си наумила, че един ден непременно трябва да нарисува Неаполския залив.
— Да рисува? Глупости! Не я ли гнети нещо по-сериозно — мисълта за някакъв мъж например?
— Мъж ли? — възкликна Сю и гласът й звънна рязко като разхлабена струна. — Нима един мъж заслужава... Но не, докторе, няма такова нещо!
— Така, значи, това е просто безволие — каза докторът. — Аз ще направя всичко, на което науката — в мое лице — е способна. Но щом пациентът ми започне да брои каретите на погребалното си шествие, аз приспадам петдесет процента от лечебната сила на лекарствата. Ако направите така, че поне веднъж да ви попита какви ръкави ще се носят тази зима, гарантирам ви двойно по-голяма вероятност да се оправи.

След като докторът си отиде, Сю се затвори в ателието и плака, плака, докато хартиената салфетка се превърна в каша. После взе статива си и влезе със смела крачка в стаята на Джонси, като си подсвиркваше някакъв шлагер. Джонси лежеше почти незабележима под завивките, обърнала глава към прозореца, Сю помисли, че е заспала и престана да свири.

Тя нагласи статива и се зае да рисува с туш илюстрация за разказ в списание. Младите художници си проправят път към Изкуството, като илюстрират разказите, с които младите писатели си проправят път към Литературата.

Докато нахвърляше фигурата на героя на разказа — каубой от Айдахо с елегантен брич и с монокъл на носа, до слуха й няколко пъти долетя тих шепот. Тя приближи припряно до кревата. Очите на Джонси бяха широко отворени. Тя гледаше през прозореца и броеше — броеше в обратен ред.
— Дванайсет — произнесе тя и след малко: — единайсет; и после: — десет, девет, осем, седем — последните две почти на един дъх.

Обезпокоена, Сю погледна навън. Какво имаше за броене? Виждаше се само голият, мрачен двор и на двадесет крачки — калканът на неизмазаната къща. Една стара, прастара лозница, чепата и изгнила към корените, пълзеше до средата на калкана. Студеният дъх на есента беше смъкнал листата и сега клоните, вкопчени в ронещите се тухли, голееха като скелет.
— Какво има, мила? — попита Сю.
— Шест каза едва чуто Джонси. — Сега падат по-бързо. Преди три дни бяха близо сто. Главата ме заболяваше да ги броя. А сега е много лесно. Ето още един. Останаха само пет.
— Какво пет, мила? Кажи на твоята Сюди.
— Листа. На лозницата. Когато капне и последният, ще си отида и аз. Знам си го от три дни. Докторът не ти ли каза?
— За първи път чувам тази глупост — отвърна Сю с великолепно пренебрежение. — Какво общо имат листата на старата лозница с твоето оздравяване? А ти толкова обичаше тази лозница, немирнице. Я не оглупявай! Та докторът ми каза тази сутрин, че ще оздравееш, скоро... чакай, как каза точно? Че вероятността е десет на едно. Да не мислиш, че когато се возим на трамвай или минаваме покрай някоя новострояща се сграда вероятността да останем живи е по-голяма? Опитай сега бульона и остави твоята Сюди да завърши илюстрацията си, че да може да я пробута на редактора и да купи вино за болното си дете и свински пържоли за собствения си търбух.
— Безсмислено е да купуваш повече вино — отвърна Джонси, забила поглед в прозореца. — Ето, отиде още един. Не, не искам никакъв бульон. Останаха само четири. Искам да видя как ще се отрони и последният, преди да се стъмни. Тогава ще си отида и аз.
— Джонси, мила — каза Сю, като се наведе над нея, — обещай ми, че ще затвориш очи и няма да гледаш през прозореца, докато не завърша илюстрацията. Утре трябва да я предам. Нужна ми е светлина, иначе бих спуснала щорите.
— Не можеш ли да рисуваш в другата стая? — попита студено Джонси.
— Предпочитам да стоя при теб — отвърна Сю. — И освен това не искам да се вторачваш в тези глупави листа.
— Кажи ми, когато свършиш — промълви Джонси и затвори очи, бледа и неподвижна като повалена статуя, — защото искам да видя как ще падне последният. Омръзна ми да чакам. Омръзна ми да мисля. Ще ми се да се отърва от всичко и да полетя надолу, надолу, като някое от тези нещастни, уморени листа.
— Помъчи се да заспиш — каза Сю. — Аз трябва да повикам Берман за модел, за да нарисувам стария златотърсач-отшелник. Ще се върна след минутка. Ти не мърдай през това време.

Старият Берман беше художник, който живееше на партера, точно под тяхното ателие. Това беше над шестдесетгодишен човек, с брада на Микеланджеловия Мойсей, която се виеше надолу от глава на сатир по тяло на гном. Берман не бе успял в изкуството. Четиридесет години бе въртял четката, без да се домогне дори до полите на своята Муза. Цял живот се готвеше да създаде шедьовър, а още не бе го започнал. От няколко години не бе рисувал нищо освен някоя и друга табелка или фирма. Припечелваше по нещичко и като позираше на младите художници от "колонията", които нямаха възможност да плащат на професионален модел. Той пиеше джин до забрава и все говореше за своя бъдещ шедьовър. Иначе беше сприхаво старче, което се отнасяше с крайно презрение към всякакви сантименталности и смяташе себе си за овчарско куче, чиято задача е да пази двете млади художнички от горното ателие.

Сю намери Берман в полутъмната му бърлога долу, цял умирисан на хвойна. В единия ъгъл стоеше на триножник недокоснато платно, което вече двадесет и пет години чакаше първите мазки на шедьовъра. Тя обясни на стареца каква муха е влязла в главата на Джонси и изрази опасенията си, че момичето, леко и крехко като лист, може да си отлети, когато угаснат и последните искрици на желанието му за живот. Стария Берман, чиито зачервени очи явно се насълзиха, се развика ядосано, възмутен от тези идиотски фантазии.
— Какфо? — кресна той. — Как е фъзможна такава клупост — та умреш, сащото листата пада от проклета лосница! Са пърфи път чува такава клупост. Не, не шелая та ви посира са фаш клупаф отшелник. Как топуснахте да си напие ф клава такова нещо? Ах, коркото момише!
— Тя е много болна и отслабнала — каза Сю — и от температурата й идват разни болезнени и странни мисли. Добре, господин Берман, щом не искате да ми позирате, недейте. Но ако искате да знаете, вие сте един отвратителен стар... стар дърдорко.
— Шенски рапоти! — възмути се Берман. — Кой касал, че няма да ви посира? Та фървим. Идвам с фас. Половин час кофоря, че искам да ви посира! Поше мой! Как моша това хупаво момише та се располее. Етин ден ще нарисуфам мой шедьовър и всички ще се махне оттук. Та, та!

Когато се качиха горе, Джонси спеше. Сю спусна щорите додолу и направи знак на Берман да мине в другата стая. Там двамата пристъпиха до прозореца и със страх се взряха в лозницата. После се спогледаха, без да продумат. Валеше студен, упорит дъжд, примесен със сняг. Берман, облечен в старата си синя риза, седна на едно котле вместо камък, да позира като златотърсач-отшелник.

На другата сутрин, когато Сю се събуди, след като бе спала само един час, тя видя, че Джонси се взира с помътнели, широко отворени очи в спуснатите зелени щори.
— Вдигни ги, искам да погледна навън — изкомандува шепнешком тя.

Сю се подчини с нежелание.
След проливния дъжд и бесните пориви на вятъра, който не бе спрял цяла нощ, на фона на неизмазания калкан все още се виждаше един лист. Последният. Все още зелен при дръжката, но докоснат от жълтевината на гнилостта и развалата по разчленените краища, той се държеше смело на една клонка на двадесетина стъпки от земята.
— Това е последният — каза Джонси. — Бях сигурна, че нощес ще падне. Какъв вятър духаше само! Но той ще падне днес и тогава ще си умра и аз.
— Боже мой! — въздъхна Сю и наведе умореното си лице над възглавницата. — Помисли поне за мен, щом не искаш да мислиш за себе си. Какво ще правя без теб?

Но Джонси не отговори. Всичко на този свят е чуждо на душата, която се готви да се отправи по своя незнаен, далечен път. Колкото повече се късаха нишките, които я свързваха с хората и с живота, толкова повече я завладяваше болезнената приумица.
Денят си отиваше, но дори в здрача те виждаха на фона на калкана самотния лист на лозницата, който продължаваше да се държи. После, с падането на нощта севернякът отново се надигна, по стъклата заплющя дъжд и се застича на потоци от ниската холандска стряха.

Щом се развидели, Джонси — това момиче нямаше милост! — поиска пак да се вдигнат щорите. Листът все още си стоеше на мястото. Джонси лежа дълго, загледана в него. После повика Сю, която и подгряваше пилешкия бульон на газовата печка.
— Сюди, аз бях непослушно момиче — каза Джонси. — Този последен лист, изглежда, остана, за да ми покаже колко съм лоша. Грехота е човек да иска да умре. Сега можеш да ми дадеш малко бульон, а после мляко с портвайн... Или не, дай ми първо огледалото, а след това ми подложи възглавници, че да мога да седна в леглото и да те гледам как готвиш.

Един час по-късно тя каза:
— Сюди, надявам се един ден да нарисувам Неаполския залив.
След обед дойде докторът и Сю намери някакъв предлог да излезе с него в коридора.
— Днес има много по-голяма надежда — каза докторът, като пое слабичката, трепереща ръка на Сю. — Грижете се добре за нея и ще спечелите битката. А сега трябва да навестя долу друг болен. Казва се Берман — някакъв художник, доколкото разбрах. Също пневмония. Той е стар, изнемощял човек, а заболяването е в много остра форма. За него няма надежда, но въпреки това днес ще го изпратя в болница — там има повече удобства.

На другия ден докторът каза на Сю:
— За нея вече няма никаква опасност. Вие победихте. Сега само силна храна и добро гледане — друго не е нужно.

Следобед Сю се приближи до леглото на Джонси, доплитайки доволна един съвсем син и съвсем ненужен шал, и я прегърна с една ръка заедно с възглавниците.
— Трябва да ти кажа нещо, бяла мишко — подзе тя. — Господин Берман е умрял днес в болницата от пневмония. Той се разболя само преди два дни. Сутринта на първия ден портиерът го намерил долу в стаята му почти в безсъзнание. Обувките и дрехите му били вир-вода и студени като лед. Никой не можел да си представи къде може да е ходил в такава ужасна нощ. После намерили един фенер, който все още горял, стълбата, взета от мястото й, няколко захвърлени четки и една палитра с жълта и зелена боя и... Я погледни през прозореца последния лист на лозницата. Не ти ли е направило впечатление, че той не трепти, изобщо не помръдва от вятъра? Да, мила, това е шедьовърът на Берман — нарисувал го е в онази нощ, когато се е отронил последният лист...

~ . ~ . ~

Виж още:
Даровете на влъхвите - О`Хенри

14 октомври 2011

Картичка с пожелание: Честит имен ден на Петко, Петка, Пенка, Пепа, Параскева, Парашкева, Пенчо, Пеньо, Паро, Парун

14 октомври - Петковден
Имен ден празнуват
Петко, Петка, Петкан, Петкана, Пенка, Параскева, Парашкева, Пенчо, Пеньо, Паро, Парун и др.

С пожелание
за здраве, късмет, изобилие от добрини
и много щастливи мигове с любимите хора!

13 октомври 2011

Мечо Пух: мъдри мисли, цитати, картинки - 2. част

Из "Мечо Пух" на Алън Милн

Пух:
- Чудя се какво ли интересно ще ми се случи днес...

~ . ~ . ~

- Защо ли нещата трябва да се променят? - прошепна Прасчо.
Пух помисли, помисли и каза:
- Така имат възможност да станат по-добри!

~ . ~ . ~

Прасчо пита Мечо Пух:
- Пух, какво е любовта?
- Това, което означава всичко за теб - отговори Пух.
- А до края ли продължава? - попита Прасчо.
- Не - отвърна Пух, - продължава дори ПО-ДЪЛГО, защото тя е безкрайна!
- И значи тя е по-велика от всичко? - попита пак замислен Прасчо.
- Не Прасчо, пак не разбра - ТИ СИ ПО-ВЕЛИК ЩОМ ОБИЧАШ, тя те прави такъв!!!

~ . ~ . ~

Какво се подарява на някой, който иска всичко, а няма нищо?

~ . ~ . ~

- Как се пише любов? - попита Прасчо.
- Тя не се пише, тя се чувства... - отвърна Пух.

~ . ~ . ~

- Пух, обещай ми, че няма да ме забравиш никога! Дори когато стана на сто!
Пух помисли малко.
- А аз на колко ще бъда тогава?
- На деветдесет и девет.
Пух кимна:
- Обещавам!
Все още с очи, отправени към света, Кристофър Робин протегна ръка за Пуховата лапа.
- Пух - каза той сериозно, - ако аз... ако аз не съвсем ... - Той спря и отново започна: - Пух, каквото и да се случи, ти ще разбереш, нали?...

~ . ~ . ~

Запомнете това всички:
Малко Внимание, малко Мисъл за другите — и всичко би изглеждало иначе!

~ . ~ . ~

Какво трябва да... трябва?

~ . ~ . ~

Правописът ми е Колеблив. Добър правопис е, но се Колебае и буквите отиват на грешни места...

~ . ~ . ~

По-забавно е да говориш с хора, които не използват дълги трудни думи, а по-скоро кратки и лесни, като например Какво ще кажеш да хапнем?...

~ . ~ . ~

- Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?
- Ами, - каза Пух - какво обичам най-много...
И той се спря да помисли. Защото при все, че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза:
- Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: "Какво ще кажете за нещо малко?", и аз да кажа: "Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?", и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят...

~ . ~ . ~

Виж още:

Мъдри Мисли и Цитати от Мечо Пух - 1. част


Албум с Картинки и Мъдрости на Мечо Пух

10 октомври 2011

Всеки има своята лудост! - Хорхе Букай, "Писма до Клаудия"

10 октомври - Световен ден за психично здраве

Всеки път, когато срещнем някого, чието отношение към света е по-различно от нашето, от моето, от твоето, решаваме, че е луд. Ако не мисли, действа и вярва като всички, очевидно е луд. Луд като Колумб, като Галилей, като Коперник, като Исус и – макар дума да не може да става за сравнение с всички тях – като мен.

Вярно е, че съществува:
~ Приятна лудост и страшна лудост.
~ Любовна лудост и омразна лудост.
~ Очарователна лудост и зловеща лудост.

Най-важното - има лудост, която ни прави по-богати
и за съжаление - лудост, която ни ограбва.
Каква ли е моята? Не знам!

Автор - Хорхе Букай
Откъс от книгата "Писма до Клаудия"


Още от Хорхе Букай:
"Правилото на Вик Идиота" - откъс от книгата "Трите въпроса"

"Спуканата делва" - приказка за недостатъците - откъс от книгата "Да се обичаме с отворени очи"

"Това, което те дразни в другия, е най-малкото и в теб!" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Крилете са, за да летиш" - откъс от книгата "Нека ти разкажа"

"Аз съм Аз, Ти си Ти..." - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Ако можех да избирам..." - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Осъзнаване" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

"Истинската стойност на пръстена" - откъс от книгата "Нека ти разкажа"

"Търсачът" - разказ от книгата "Приказки за размисъл"

"Погледът на влюбения" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Тъга и Ярост" - разказ от книгата "Приказки за размисъл"

"Искам... Безусловно!" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

"Окованият слон" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Обичам те?" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

09 октомври 2011

Една неизживяна любов: J-entercom - Kiss



J-entercom - Kiss
Един Мъж.
И една Жена.
Случайна среща.
И разменени погледи...

Един Мъж.
И една Жена.
Следваща среща.
И прехвърчали искри...

Един Мъж.
И една Жена.
Първо докосване.
И споделена взаимност...

Един Мъж.
И една Жена.
Нелепа грешка.
И фатални последици...

Един Мъж.
И една Жена.
Всеотдайност, саможертва.
И два живота, белязани завинаги...


07 октомври 2011

Какво пише в Душата ти?

Млад мъж почукал на вратата на стария учител. Когато мъдрецът отворил, младежът го попитал:
- Учителю, вярно ли е, че можеш да четеш в душите на хората?
- Само в онези, в които пише нещо - отговорил старият мъдрец...

~ . ~ . ~

Какво пише в твоята Душа?

05 октомври 2011

Аз съм Учител! - Джон Шлатър

5 октомври - Международен ден на Учителя

I Am A Teacher - John W. Schlatter

Аз съм учител!
Родил съм се в мига, когато от устата на дете е изскочил въпрос.

Аз съм много хора на много места.

Аз съм Сократ, вдъхновяващ младежите на Атина да откриват нови идеи като задават въпроси.

Аз съм Ан Съливан, поставяща тайните на Вселената в протегнатата ръка на Хелън Келър.

Аз съм Езоп и Ханс Кристиан Андерсен, разкриващи истината чрез безбройни истории.

Аз съм Марва Колинс, която се бори за правото на образование на всяко дете.

Аз съм Мари МакКлеод Бътюн, която строи голям колеж за моя народ, където вместо чинове има оранжеви щайги.

Аз съм и Бел Кауфман, борещ се да върви "Нагоре по стълбата, която води надолу".

Имената на онези, които са практикували моята професия, звънят като камбани на славата за човечеството... Букър Т. Уошингтън, Буда, Конфуций, Ралф Уолдо Емерсън, Лио Баскаля, Мойсей и Исус.

Аз съм всички онези, чиито имена и лица отдавна са забравени, но чиито уроци и характери винаги ще бъдат помнени заради постиженията на техните ученици.

Аз съм плакал от радост на сватбите на мои бивши ученици, смял съм се щастлив при раждането на техните деца и съм стоял с глава, наведена от скръб и объркване, край гробове, изкопани твърде скоро, за тела твърде, твърде млади.

В продължение на един ден се е налагало да бъда актьор, приятел, сестра и лекар, треньор, търсач на изгубени вещи, банкер, таксиметров шофьор, психолог, заместник родител, продавач, политик и защитник на вярата.

Независимо от картите, диаграмите, формулите, глаголите, разказите и книгите аз наистина нямаше какво да преподавам, защото онова, което трябваше да научат учениците ми, беше да опознаят себе си, а аз знам, че най-трудно е да разбереш кой си.

Аз съм парадокс. Аз говоря най-силно, когато слушам най-внимателно. Най-големият подарък за мен е благодарността на моите ученици.

Материалното богатство не е моя цел, но аз съм търсач на съкровища на пълен работен ден, който проучва нови възможности, в които учениците му да използват своите таланти, и издирва таланти, които понякога лежат дълбоко заровени сред отломките на нечие саморазрушение.

Аз съм най-големият късметлия сред всички, които работят.

На един лекар му е позволено да изведе живота на бял свят в един вълшебен миг. На мен ми е позволено да се погрижа животът да се ражда отново и отново всеки ден - с нови въпроси, идеи и приятелства.

Един архитект знае, че ако строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове. Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което изгради, ще трае вечно.

Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.

А на кого трябва да благодаря за този чудесен живот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността - вашите деца.

И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.

Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това.

Автор - Джон У. Шлатър
Откъс от книгата "Пилешка супа за душата"

04 октомври 2011

Молитвата на Свети Франциск от Асизи

Молитва на Свети Франциск от Асизи

Господи, направи ме инструмент на своя мир:
където има омраза - нека сея любов;
където има рана – милост;
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има мрак – светлина,
където има тъга – радост...
О, Боже Всемогъщи, дари ме,
да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам!
Защото когато даваме - получаваме,
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме за вечен живот...
АМИН!