Песен-притча за това, как се е родила Любовта на света

Песен-притча за това, как се родила Любовта на света

Когато била още плоска Земята,
а облаците – огън в синевата,
планините стигали до небесата,
дори и по-високо от луната,
хората скитали по света
като търкалящи се колела...
Имали по две ръце, по два крака
и по две лица на огромните си глави.
Говорели с две усти, вместо с една.
Виждали от всички страни.
Не знаели нищо за любовта...

Любовта…
Още не съществувала.
Любовта не била родена.
Тогава имало три пола.
Единият - двама мъже със слепени гърбове.
Наричали ги Децата на слънцето.
Другият – също толкова дебели,
Децата на земята се зовели –
две момичета в едно, свързани като в кълбо.
А Децата на луната си пасвали като вила и лопата.
Били и слънце, и земя, и син, и дъщеря,
когато не била родена любовта...

Боговете се страхували от нашата сила и умували.
Веднъж Тор рекъл:
"До крак ще ги изтребя с моя чук,
тъй както гигантите избих напук."
Но Зевс отвърнал:
"По-добре ме остави
с моите гръмотевици като стрели,
както на китовете краката отрязах
и динозаврите в гущери превърнах,
с това оръжие ще им отвърна."
Грабнал мълниите си и се изсмял:
"Ще ги разцепя посредата.
Ще ги срежа наполовина!...

Облаци се събрали в небесата.
Огнена буря разтресла земята.
Падали гръмотевиците като меч.
Настанала ужасна сеч.
Като остриета пронизвали плътта
на Децата на луната, слънцето и земята...

Но някакво индийско божество
раната зашило с черво.
На корема ни останала дупка една
да ни напомня за нашата съдба...

Озирис и боговете на Нил
завихрили страшен ураган,
за да ни прогонят завинаги оттам,
в порой от дъжд и ветрове
да удавят свойте врагове...

Ако не се държим добре,
ще ни срежат пак на две.
Ще подскачаме на един крак,
ще гледаме с едно око –
ще ни сполети пак зло...

Когато те видях за последен път,
разрязаха на две нашта плът.
Ти гледаше мен. Аз - теб.
Познато лице ми се стори че видях,
но тогава аз не те познах –
имаше кръв по лицето, в косите,
а аз имах кръв в очите.
Прочетох болка в твоите очи,
която и моето сърце търпи.
Това е болката горчива,
която нож в сърцето забива.
Нарекохме я "ЛЮБОВ"!...

Аз прегърнах теб. Ти – мен.
Опитахме отново да се съберем.
Правихме любов. Любихме се.
В една студена, мрачна нощ преди много време,
когато силната ръка на Йов ни раздели
и сетният ни зов се носи нощем още по света.
Оттогава сме самотни същества.
Ето как е произлязла любовта.
Така се е родила ЛЮБОВТА...

Текст от песента на филма "Хедвиг"

Прозорецът и черната стена

И двамата лежаха в кардиологичното отделение на болницата. Освен че споделяха една обща стая, те сякаш имаха и еднаква съдба. Страдаха от сърдечна недостатъчност и болестта напълно ги беше обездвижила и приковала към леглата им. Единствената разлика между тях беше в това, че леглото на единия се намираше до прозореца, а на другия - в дъното на стаята, до стената...

Този, който лежеше до прозореца, всеки ден гледаше през него и разказваше на другаря си по стая и съдба онова, което се случва навън:

- Днес времето е слънчево, а морето - спокойно. Но явно все пак полъхва лек ветрец, защото платната на корабчето в далечината са издути. За разлика от предните дни, паркът не е много оживен тази сутрин. На две от люлките има дечица, а другите две са празни... А, ето и влюбената двойка от вчера пак е тук. Настаниха се на същото място и отново си шепнат нещо. Държат се за ръце и се гледат нежно в очите. Колко си подхождат един на друг само... Люляците тази пролет са толкова отрупани с цвят, че всичко наоколо изглежда като окъпано в лилаво. Само тук таме между тях се белеят цветовете някоя цъфнала слива... Чайките кръжат ниско над морето в търсене на днешната си прехрана. С какъв устрем само се стрелват към водата и после пак се издигат с писък нависоко...

Така си минаваха дните в стаята - мъжът до прозореца гледаше навън и разказваше, а другият до стената слушаше и се опитваше да си представи чутото. Докато една вечер мъжът до прозореца не получи поредния си сърдечен пристъп. Кризата беше по-тежка от друг път и приятелят му се уплаши. Посегна инстинктивно към копчето, с което викаха дежурния лекар при нужда, но... миг преди да го натисне, се спря! Една странна мисъл заблъска настойчиво в главата му:

...Ако се случеше нещо с приятеля му, леглото до прозореца щеше да се освободи и тогава вече можеха да преместят него на това място. Така най-после и той щеше да се наслаждава на красивата гледка към морето, парка и цялата онази красота, намираща се наоколо. Досега трябваше да се задоволява само с разказите на съседа си, а ето че най-после имаше шанса сам да види всичко това с очите си...

Воден от тези мисли, той не направи нищо за да помогне на своя другар по съдба, с когото бяха споделяли толкова много през дългия си престой в болницата...

На сутринта лекарите само констатираха смъртта на мъжа, лежащ до прозореца. Санитарите изнесоха тялото му от стаята, а на освободилото се вече място, настаниха пациента от другото легло. Да, най-после беше дошъл този дългоочакван от него миг! Сега вече можеше сам да погледне през прозореца и да види с очите си какво се случва всеки ден навън! С усилие се надигна още малко и обърна глава към прозореца. Погледна навън и... онемя от това, което видя:

Срещу прозореца, пред очите му, се ширеше една безкрайно дълга и висока черна стена!

~ . ~ . ~

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

От ушите към сърцето - приказка за трите златни статуи

Имало едно време две съседни кралства. Техните владетели никога не воювали по между си, но при всеки удобен случай и двамата се опитвали да доказват един на друг своята мъдрост и интелектуално превъзходство над другия. И всеки празник за тях бил поредният повод да демонстрират един на друг своето остроумие. Затова винаги си измисляли и пращали много странни на пръв поглед подаръци...

Един ден владетелят на едното кралство извикал при себе си най-добрия скулптор, който живеел в неговите владения и му възложил странна задача. Поискал от него да му извае от чисто злато три еднакви статуи на хора, всяка от тях висока около една педя. Една единствена разлика трябвало да има между фигурите, но това щели да знаят само те двамата със скулптора, и никoй друг...

Не след дълго статуите били готови и когато дошъл рождения ден на владетеля на съседното кралство, те му били изпратени като специален подарък, придружени със следното писмо:

"Скъпи съседе,
Честитя ти празника с тези малки статуи. Макар на пръв поглед трите фигурки да изглеждат абсолютно еднакви, между тях има съществена разлика и една от трите е много по-ценна от останалите две. Когато откриеш коя точно е ТЯ, обади ми се..."

Веднага щом прочел писмото, рожденикът започнал да разглежда обстойно всяка една от златните фигури, но на външен вид те не се различавали абсолютно по нищо...

После заповядал на своите помощници да ги претеглят на най-точната везна в кралството, но пак нямало резултат - оказало се, че грамажът на всичките бил абсолютно еднакъв...

Събрали в двореца всички майстори на скулптури, които живеели по земите на кралството, всеки един от тях внимателно разглеждал и изучавал малките златни фигури, но никoй не успявал да открие каквато и да било разлика между тях...

Дните се нижели, кралят все повече се тормозел, че не може да разплете загадката, а като го виждали такъв, се измъчвали и поданиците му. Вече нямало в кралството човек, който да не е чувал за златните фигури, но никoй не успявал да намери решението...

Докато един ден не се получила вест от млад мъж, който преди време бил наказан от краля за своята дързост и неподчинение, и бил хвърлен в тъмницата за назидание. И понеже не му оставало нищо друго, кралят позволил на младежа да дойде в двореца и да погледне и той статуите, с надеждата че може пък и да открие нещо...

Довели младежа, дали му трите фигурки и го оставили да ги огледа. След дълго разучаване той помолил да му донесат едно парче тънка тел.

Когато му я донесли, той взел първата статуйка в ръката си, промушил единия край на телта през ухото и като понатиснал мъничко, тя се подала от устата на фигурката.

Взел втората, мушнал пак единия край на телта в едното ухо и след мъничко телта се подала от другото ухо.

Накрая взел и последната фигурка, пак по същия начин вкарал телта в едното и ухо, но... този път тя не излязла от никъде. Имало едно малко тясно каналче, което водело към областта на сърцето, но влизайки там, телта не можела да продължи по нататък и да излезе от никъде...

Тогава кралят най-после седнал и написал своя отговор на съседа си, от когото бил получил странния подарък:

"Човек, при който влязлото от ухото излиза през устата, няма стойност.

Онзи който приема през едното ухо, но бърза да го изкара от другото, също не е ценен.

Важен е този, който умее да зарови в сърцето си онова, което е чул с ушите си...

Благодаря ти за ценния подарък и мъдростта, която си вложил в него!..."

~ . ~ . ~

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa