29 март 2008

Ти можеш ли толкова да обичаш?

За пръв път се видяха на автобусната спирка. Бяха студенти, той учеше медицина, а тя - архитектура. За да могат отново и отново да се видят, всеки ден и двамата отиваха на същата спирка по едно и също време и се качваха в същия автобус. Бяха млади, много млади.

Отне им доста време докато съберат нужната смелост и да се заговорят, но накрая успяха. Всъщност и двамата не живееха в квартала, от който се качваха всяка сутрин в автобуса. Той предната вечер беше останал да пренощува при свой приятел, а тя беше ходила на гости на сестра си. И след време, когато вече бяха станали достатъчно близки един с друг, през смях си признаха, как всяка сутрин са ставали още по тъмно и са отивали до другия край на града, за да пристигнат навреме на тази спирка. Тяхната спирка с техния автобус...

Ожениха се веднага след дипломирането си. Бяха щастливи, много щастливи. Случваше се да останат понякога без работа, без пари, да имат тежки моменти. Но така здраво бяха преплели ръцете и сърцата си, че нищо не успя да ги сломи. И когато трудно дочакваха края на месеца и новата заплата, и когато вече бяха станали известни лекар и архитект, все бяха щастливи. Не бяха от онези семейства, които се предаваха пред рутината и навика, настъпващи с годините. Не ги сломяваха нито празните банкови сметки, нито пък ги възгордяваха високите доходи впоследствие. Нижеха се дни, месеци, години..., а тяхната любов сякаш растеше и ставаше още по-силна, още по-голяма...

Единственото, което им липсваше, беше детенце. Въпреки дългото и трудно лечение, на което се подложиха, не успяха да се сдобият с рожба. Тогава си казаха, че е прекалено егоистично да искат да имат абсолютно всичко в този живот. Приеха мисълта спокойно и продължиха напред. Вместо дете, отглеждаха и се грижеха за любовта си...

- Бих умряла за теб! – казваше му често тя, прегръщайки го силно.
- Не, аз ще умра за теб! – отговаряше й винаги той и я прегръщаше още по-силно...

Понякога, като се прибереше вкъщи, тя често намираше по някоя бележка оставена на огледалото:

“Миличка, погледни вторият рафт на библиотеката...”

Отиваше до там, а там намираше друга бележка:

“Погледни на масата в кухнята и не забравяй, колко много те обичам!”

От масата в кухнята отиваше до шкафа в дневната или до раклата в спалнята. Обикаляше от стая в стая, четейки нежни думи на обич и признание, написани на малки цветни листчета. В края на тези “пътувания” тя намираше понякога букет от свежи цветя, друг път – кутия с любимите й шоколадови бонбони, красива рокля или скъпо бижу... Но не подаръкът имаше значение, за нея важен беше жестът, защото й доказваше неговата обич...

Колкото и динамично да протичаше животът им понякога, колкото и ангажирани да бяха в службата, винаги намираха време един за друг. Въпреки това, когато минаха 40-те, и двамата решиха да работят по-малко и да си оставят повече свободно време, което да прекарват един с друг. Той напусна болницата и приемаше пациенти само в частния си кабинет. Тя пък закри проектантското бюро, в което работеше с цял екип и започна да приема само отбрани и специални поръчки, които изпълняваше вкъщи. Така имаха много повече време, в което да бъдат заедно.

Един ден, докато се разхождаха по крайбрежната алея, тя забеляза една стара, почти рухнала къща, на която имаше закачена табела “Продава се”.

- Какво ще кажеш, да купим ли тази къша? – попита го с вълнение тя. – Ще изчистим тази съборетина и на нейно място ще си построим прекрасна къща. Даже вече мислено начертах проекта за нея. Ще си има огромна тераса с изглед към морето. Хайде да си направим тук нашата морска къща, в която да каним сутрин чайките на закуска... – ентусиазмът искреше от очите й, докато говореше.

- Разбира се скъпа, защо не. Пък и нима мога да ти откажа каквото и да било – отвърна й той и я целуна нежно. – Веднага щом се върна от семинара по медицина в Щатите, ще звънна на посочения телефон и ще уговоря покупката. Независимо каква цена ще кажат, това място вече е наше...

Макар да знаеха, че се разделят само за седмица, им беше много трудно и на двамата, когато той заминаваше за семинара в Америка. Докато беше там, всеки ден си говореха с часове по телефона. Когато тя го посрещна на летището при завръщането му, и двамата не можаха да потиснат сълзите си...

Но само няколко дни по-късно тя усети странна промяна в поведението му. Той вече не изглеждаше така щастлив като преди, не се смееше така искрено, дори отбягваше да разговарят... За да го разведри малко, една вечер тя заговори за къщата край морето и му показа проекта, който беше начертала. Но отговорът който получи, я стъписа:

- Скъпа, тази къща надвишава нашите възможности и за съжаление не можем да си я позволим. Затова най-добре забрави за нея...

За хора като тях, които така бяха свикнали с щастието, нещастието сякаш имаше още по-горчив вкус и тежеше много повече. За нея то беше като неканен и нежелан, но натрапил им се гост, когото не знаеше как да прогони от дома си... Тя разбираше, усещаше, че на него нещо му тежи, че крие нещо от нея и това го измъчва. Как ли не го молеше и увещаваше да сподели с нея, да й разкаже:

- За тебе бих умряла, знаеш! Моля те, кажи ми какво става...

Но молбите й така и не получаваха отговор. Сякаш мъжът, в когото беше безумно влюбена, когото обожаваше и боготвореше и който също й се кълнеше във вечна обич и вярност, беше сменен с някой друг коренно различен, абсолютно безразличен към онова, което се случваше. С всеки свой опит да поговори с него, тя имаше усещането, че се удря в бетонна стена и от тези удари все повече я болеше и кървеше сърцето й...

Един ден, докато се разхождаше в парка с най-добрата си приятелка, тя отново разказваше за необяснимото поведение на съпруга си и се опитваше отчаяно да намери някакъв отговор за тази неочаквана промяна в него. Без да дочака да се доизкаже обаче, приятелката й я прекъсна и я дръпна да седнат на близката пейка. Хвана я за ръката и я погледна в очите, казвайки:

- Съжалявам, че трябва да го чуеш точно от мен, но повече не мога да издържа, трябва да ти кажа – започна тя малко неуверено - Той ти изневерява! Виждам го всеки ден в ресторанта, който е срещу офиса ми, да обядва с млада симпатична жена. А после прегърнати се качват в колата и отиват нанякъде...

- Спри, млъкни веднага! – изкрещя тя на приятелката си и не й позволи да каже каквото и да било повече. Обвини я, че говори така, само защото й завижда, след което разстроена си тръгна за вкъщи...

На следващия ден по обяд сама отиде до онзи ресторант и застана зад дървото на отсрещния тротоар. Само след няколко минути разбра, че вечната любов и щастие ги има единствено в приказките, не и в реалността... Веднага позна младата педиатърка от болницата, в която преди работеше съпругът й. Беше идвала няколко пъти у тях на гости. Сълзите, които премрежиха очите й, не й попречиха да види как той прегръща другата жена. Сякаш нож раздра сърцето й...

Вечерта, когато той се прибра вкъщи, тя се нахвърли върху него и му разказа всичко, което видя през деня. Ту крещеше, ту плачеше, докато говори, после силно го прегръщаше, а в следващия миг го удряше... Той нищо не отрече. Смотолеви само нещо от рода на, че с времето хората се променяли, чувствата им охладнявали, че след една определена възраст имали нужда от промяна... Напълни малко вещи в един куфар и излезе. На вратата се обърна към нея и я попита:

- Може ли да те прегърна за последно?

- Изчезни веднага! – изкрещя му тя с глас, пълен с ярост и омраза и трясна вратата след него...

Получиха развод още на първото дело.
С подкрепата на приятелите си тя някак се опитваше да си стъпи отново на краката и да се върне към нормалния живот. От общи познати разбра, че бившият й вече съпруг е заминал за Америка с новата си любима. Понякога, когато останеше насаме с мислите си, чувстваше, че все още го обича. Тогава отново потъваше в сълзи и горещо се молеше тази любов в сърцето й да се превърне най-после в омраза, за да не я боли толкова много и така непоносимо...

Мина цяла година. Колкото и да твърдяха, че времето лекува всичко, то не беше успяло да излекува нейната рана и в сърцето й все още зееше огромна и болезнена празнота...

Една сутрин се събуди от настойчивото звънене на вратата. Когато стана и отиде да отвори, видя срещу себе си... онази жена! За миг застина от изненада, не очакваше да види точно нея. Искаше да й изкрещи в лицето, че няма право да прекрачва прага й, но не успя да каже нищо.

- Моля те, позволи ми да вляза, трябва да поговорим важно е... – прекъсна мислите й гласът на жената. Изглеждаше разстроена.

Влязоха вътре и седнаха в хола.

- Нищо не е такова, каквото изглеждаше... – започна с тих глас младата жена. – Много съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но преди един час той почина... Научи за болестта си миналата година, по време на семинара в Щатите. Бяха му казали, че му остава не повече от година живот. Знаеше, че ти няма да можеш да понесеш тази мисъл и ще поискаш да умреш заедно с него, така както често му казваше. За да те отдалечи от себе си, ме помоли да се преструвам на негова любовница. И на родителите си нищо не каза. Сред всички разпространи мълвата, че сме заминали двамата в Америка, а всъщност беше наел една малка къща точно до автобусната спирка, на която сте се видели за пръв път, вашата спирка. Бяха му назначили терапия, той изпълняваше всички препоръки много стриктно и вярваше, че ще се излекува, но... не се получи. Снощи състоянието му се влошило, медицинската сестра ме потърси, успях да стигна в последния момент. Помоли ме да ти предам тази кутия...

Слушаше и не искаше да повярва на чутото... Не знаеше какво да мисли, не знаеше какво чувства... Знаеше само, че каквото и да стори, не е в състояние да спре сълзите, които се лееха от очите й... Искаше й се в същия този момент и точно там и тя да умре...

Мина доста време, докато се осъзнае и се сети да отвори кутията, която получи. Внимателно вдигна капака и видя вътре множество старателно сгънати цветни листчета. Разгъна първото, на което пишеше:

“Моля те, скъпа, прочети последователно всички бележки!”

Започна да ги отваря бавно едно по едно и да чете написаното на тях:

“Обичах те много!”

“Никога не съм преставал да те обичам!”

“Винаги ми казваше, че би умряла за мен, аз знаех, че това е истина!”


“Аз не исках да умираш за мен!”

“Искам да ми обещаеш нещо, мила!”

“Искам да ЖИВЕЕШ за мен!”...


Докато вземаше последното останало листче от кутията, видя на дъното й някакъв ключ. Разгъна цветната хартийка и прочете:

“Направих къщата на брега на морето по проекта, който ти беше начертала. Когато сутрин закусваш заедно с чайките на огромната тераса с изглед към морето, знай че аз също ще бъда до теб...”


Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

9 мнения:

Аmazonka каза...

Когато прочетох този разказ за пръв път много се развълнувах. После го четох още 2-3 пъти във времето. Тук го прочетох преди десетина дена пак. Усетих пак същото вълнение, както при първия прочит. Същото е и днес. Въпросът в началото е много силен. Предполагам, че всеки се изкушава да отговори с "да". А аз отговарям с "не". Днес "намерих" отговора. Аз не мога да обичам така. За това е необходимо много сила, много любов и взаимност... а аз нямам...
Но на Вас, докоснали се до тази необикновена любов, от сърце Ви пожелавам да обичате така и да Ви обичат!

veracooper каза...

Много силно, много вълнуващо, много самопожертвователно. Тази история ме разтресе, благодаря!

Илиана каза...

Любовта е най-великото Нещо на този свят, единственото, за което си струва да се живее...

Dani каза...

Не го разбирам като вас-не може да обичаш толкова силно и да искаш да бъдеш с любимия си човек,а далеч от него за да му спестиш истината.Човек се бори с любимите си хора и в труден момент.Другото е криво разбрано спестяване на лошото.

Zoia каза...

Абсолютно съм съгласна с Дани! Всичко в историята е прекрасно... но не бива да отнемаме правото на избор на другия. Болката при научаване на истината е много по-силна от любовта през целия им живот. И въпреки това, накрая остава любовта... :)

BeIT каза...

Любимите хора са за да споделяш както хубавите моменти, така и трудностите в живота. Не мога да го разбера това, първо й разбива сърцето като я напуска, а след това така или иначе умира и пак й причинява болка.
Нямаше ли да е много по-хубаво да изживеят и последните си моменти заедно... Да продължават все така да се обичат и да са щастливи на брега на морето в онази къщичка...
Когато човек вижда края, цени много повече всеки един момент. А какво по-прекрасно да прекара тези последни моменти с любимия човек.

Petya = каза...

Последния коментар:така мисля и аз.
Точно така си е.
Два пъти "умира" той за нея. Душевно и после физически.
ЗАЩО НЕ ПРЕКАРАХА ВРЕМЕТО ЗАЕДНО???
ЗАЩО?

Simo каза...

Колкото и прагматично да звучи,от психологическа гледна точка много по-добре е в такива моменти лечението на тежките болести да става усещайки присъствието и подкрепата на любим човек.Да се лекуваш далеч от любовта на живота си с мисълта че си я наранил..не мисля че дава големи шансове за благоприятен изход от лечението. Иначе наистина,историята е покъртителна !!!

stela каза...

Не съм съгласна.Преди 6 месеца майка ми почина от рак.Много бързо,много тежко.Тя не гаснеше,тя летеше към смъртта със страшна скорост...Грижехме се за нея с любов,така,както тя цял живот се беше грижила за всички ни...Понякога вечер открехвах вратата на спалнята й,тихичко,за да видя дали има нужда от нещо и ги заварвах с баща ми....Държаха се за ръце и се гледаха в очите и плачеха...със съзнанието за близката раздяла...След 44 години брак,след 44 години грижи и тревоги,и бедност и богатство...наистина"докато смъртта ги раздели"...Беше покъртително.Това е любовта,това е истинската любов.Когато спускахме ковчега в пръстта,с брат ми се бяхме вкопчили един в друг,сами,останали сираци...Той не дойде при нас,при децата си,остана сам до гроба и така гледаше в него,сякаш там бяха заровили неговия живот.А може би наистина се беше случило точно това...

Публикуване на коментар