03 декември 2009

Усмивка с вкус на Сълза в деня на хората с увреждания

3 декември - Международен ден на хората с увреждания

Задавам много въпроси. Твърде много. Цялата съм въпрос, на който още търся отговор. Затова все питам. Питам и сега:

Поглеждали ли сте в очите на дете с генетично заболяване, лишено от обич, израснало в дом, без своя играчка, с една единствена пижамка? С малки ръчички и с толкова бледа кожа, че през нея се вижда чак душичката му!? Поглеждали ли сте в Кристалния Джакомо и Малкият принц едновременно!?

Аз погледнах и бях погледната! И то така, че с гръм и трясък се сринах от пиедестала си и още се мъча да се изкача на нивото на това дете. Не успявам, и от това ме боли...

Срещата беше кратка, но болезнена за мен. В очите на това момиченце, недокоснати от заболяването, имаше толкова истински неща, че се почувствах лъжкиня. За първи път не издържах на погледа на дете. Отместих очи и се разплаках. Момиченцето направи СВОЯТА мъничка крачка към мен, протегна прозрачната си ръчичка, побутна с пръстче една сълза, а после... мушна пръстчето в устата си!!!

ОПИТВАШЕ ВКУСА НА СЪЛЗИТЕ МИ! ГОСПОДИ!!! Трябваше АЗ да направя това, не ТО!!! Трябваше да "изпия" мъката му, да сложа ръка върху малкото му личице, да го погаля, да го прилаская, да целуна малките пръстчета... Не посмях!

КОЙ казва, че ние, големите, можем много, можем всичко? Чувствах се, и още се чувствам, по-малка, по-низша от това детенце. Чувствах се като стъбло на цвете, което току що е намерило своята красива коронка от венчелистчета с розов цвят, но няма сили да го носи. Плачех от болка, че трябва да нося това нежно цветче върху уж здравото си стъбло. А то се огъна пред напора на тази нежност, сила и желание да бъде мое...

Хванах ръчичката на момиченцето, извадих химикал и на възглавничката на пръстчето, което попи сълзата ми, нарисувах усмихнато лице. Детето го погледна, отново го мушна в уста и си тръгна. Взе и усмивката ми...

Какво ще попитам сега ли?
Питам ВАС, питам и теб, ГОСПОДИ:
Как да живея от тук нататък, като всеки път щом затворя очи виждам образа на онова момиченце с моята сълза и моята усмивка!? А даже не научих и името му!...

Източник: truden.com

3 мнения:

dess каза...

Мелиса, отново ме разтърси, по-лошо и от най-силното земетресение. Признавам си, когато срещна такова дете, без да се замислям извръщам глава на страни(предполагам не исках да види болката и тъгата ми в очите и да я приеме за съжаление). В такива моменти се мразя.Колко често когато ни се случи нещо лошо се питаме"Господи с какво го заслужих?", в такъв миг винаги си мисля за този въпрос и се питам"Може ли да съм толкова жалка? Аз и моите проблеми, какво да каже това дете, което (често) идва на този свят с проблема си.........то, то кому , какво е направило за да заслужи такава съдба???"

Мария Илиева каза...

:(

Melisa каза...

Права си, dess. Именно това ме провокира да публикувам този разказ. И мен ме разтърси, стегна ме за гърлото, докато го четях. Но то е, защото наистина има на какво да ни научи, има какво да ни припомни, да ни накара да се замислим, да се осъзнаем...

Публикуване на коментар