04 юли 2010

Цени Живота си, докато е Твой!

Вече съм само статистика...

Когато дойдох тук в пърия момент, се почувствах много самотно и тъжно. Очаквах да проявят повече разбиране и съчувствие към мен, но и това не се случи. Единственото, което виждах, бяха хилядите пострадали хора, с жестоко наранени тела и травми, подобни на моите. Дадоха ми някакъв номер само и ме отпратиха в отделението за починали в следствие на автомобилна катастрофа.

Деня на смъртта ми беше най-обикновен ден. Как ми се иска да се бях качил в автобуса тогава! Но аз приемах автобуса с насмешка и пренебрежение. Спомням си какво усилие ми костваше да взема колата от мама:
- Моля те! - казах й. - Всички деца идват на училище с коли...

В 14:50h, когато би звънецът, хвърлих с облекчение учебниците си в шкафчето - бях свободен до следващата сутрин. Изтичах бързо до паркинга. Фактът, че сам щях да си карам колата и да си бъда господар, ме изпълваше с неописуемо вълнение...

Няма значение как точно се случи катастрофата. Правех се на отворко, карах като луд и вършех безумни действия с резки маневри по пътя. Наслаждавах се на свободата си и се забавлявах. Последното, което си спомням бе една възрастна жена, която вървеше много бавно. Беше се появила внезапно и пресичаше пътя пред мен. Чух звука от удара и усетих много силно разтърсване. На всякъде се разхвърчаха парчета стъкло и стомана. Миг след това имах чувството, че всичките ми вътрешности са се изсипали извън мен. Някой викаше. Май бях аз...

След което внезапно се събудих.
Всичко наоколо бе много тихо. Някакъв полицай стоеше до главата ми. До него видях и лекар. Тялото ми беше в ужасно състояние, цялото подгизнало в кръв от забитите в мен стъкла. Но странно, защо аз не усещах нищо...
- Почакайте малко, защо покривате лицето ми с този чаршаф? Не е възможно да съм мъртъв... Аз съм само на 17 години, за Бога! И ми предстои още толкова дълъг живот, бъдещето е пред мен... Та какво съм изживял аз досега?! Не, не..., не може да съм мъртъв, не!

Откараха ме някъде и ме поставиха в дълго метално чекмедже. Семейството ми дойде да ме разпознае. Но защо се стигна до там, да ме виждат в това състояние?! Защо, докато майка ми преживяваше най-ужасния момент в живота си, аз трябваше да я гледам в очите?! Баща ми сякаш за миг се бе състарил с години. Успя само да кимне на служителя:
- Да, това е синът ни...

Погребението беше много странно. Всичките ми роднини и приятели идваха до ковчега ми и ме гледаха с най-тъжния поглед, който бях виждал в тях до тогава. Някои от приятелите ми плачеха на глас, други леко докосваха ръката ми и се отдалечаваха с хлипове...

- Моля ви, нека някой да ме събуди! Извадете ме от тук! Не издържам повече, не мога да гледам родителите си в това състояние! Баба и дядо са толкова отпаднали, че едва се държат на краката си. А брат ми и сестра ми са така пребледнели, че изглеждат като призраци, движещи се сред тълпата. Всички са в паника и потрес, действат машинално, като роботи...

- Чуйте ме, това не може да е истина! Не може да съм мъртъв, не вярвам! Никой не вярва, нали?! Не ме погребвайте, моля ви! Не съм мъртъв! Животът е пред мен, предстои ми да изживея толкова хубави неща още... Искам отново да се смея, да тичам, да се забавлявам, да пея, да танцувам... Моля ви, не ме погребвайте, недейте!...
Господи, обещавам ти, че ако ми дадеш само още една възможност, ще бъда най-внимателният и отговорен шофьор на този свят! Единственото, което искам, е само още един последен шанс, Господи! Моля те!!! Та аз съм още на 17...

~ . ~ . ~

Автор - John Berrio
Превод на български - Melisa

4 мнения:

Joro Pentagram каза...

Не е позитивно, но е поучително. А може би е и точно така - поне първите 40 дни.

Issark каза...

Тъжно,но е истина....;( Почивайте в мир всички,които сте на небето....

Tig каза...

Господи, дай шанс на всички, които се нуждаят от него!
И поклон пред паметта на тия, на които не даде шанс, макар че те го заслужаваха...):

Bistra Genova каза...

Почивайте в мир,всички ония ,които сте там горе !

Публикуване на коментар