13 юли 2010

Ти си скъпоценен! - историята на Пънчинело, Макс Лукадо

Униксите бяха малки човечета, направени от дърво. Всички те бяха издялани от един майстор резбар на име Елий. Неговата работилница се намираше на големия хълм край селцето, в което живееха дървените човечета. Всеки уникс се различаваше от останалите. Някои имаха дълги носове, а други – големи очи. Едни бяха високи, а други – ниски. Едни носеха шапки, а други се обличаха с костюми. Но всички те бяха издялани от един и същ дърводелец и всички живееха в едно и също градче.

И всеки ден униксите имаха едно и също занимание. Те си подаряваха един на друг лепенки. Всеки уникс си имаше две кутийки, пълни с лепенки. В едната кутийка имаше златисти звездички, а в другата – тъмни точки.

По-хубавите уникси, чието дърво беше гладко и чиито багри бяха красиви, винаги получаваха звездички. А тези, чието дърво беше грапаво или чиято боя се беше олющила, получаваха точки. По-талантливите уникси също получаваха звездички. Някои от тях можеха да вдигнат голяма пръчка високо над главата си, а други умееха да прескачат грамадни кутии. Трети пък знаеха дълги думи или пееха прекрасни песни. На тях всички им залепваха златисти звездички. Някои уникси бяха покрити със звездички от глава до пети! Всеки път, когато някой им залепеше нова звездичка, те бяха много доволни! И им се искаше да направят още нещо, за да получат нова лепенка.

Други уникси обаче не умееха да правят почти нищо. Те получаваха тъмни точки. Един от тях беше Пънчинело. Той се опитваше да скача високо като другите, но винаги падаше на земята. А когато паднеше, останалите се събираха около него и го облепваха с точки. Понякога при падането той си одраскваше дървеното тяло и тогава околните му залепваха още точки. А когато се опитваше да обясни защо е паднал, все казваше нещо глупаво. Тогава другите залепваха по него още точки. С времето Пънчинело събра толкова много точки, че изобщо не искаше да се покаже навън. Боеше се, че пак ще направи нещо недодялано, като например да си забрави някъде шапката или да стъпи в някоя локва, и тогава останалите щеха да му залепят още точки. Всъщност по него имаше толкова много тъмни точки, че понякога околните му лепваха нова точка ей-така, без причина.
- Сам си е заслужил да има толкова много точки – си шушукаха дървените човечета. – Той не е добър уникс.

С времето Пънчинело започна да мисли като тях.
„Аз не съм добър уникс” – си казваше той. През редките случаи, когато все пак излизаше навън, той дружеше с други уникси, които също имаха много точки. Сред тях Пънчинело се чувстваше по-добре.

Веднъж той се запозна с едно момиче, което не приличаше на никой друг уникс. По нейното дървено тяло нямаше залепени нито звездички, нито точки! Тя се казваше Лусия. Не че другите не се опитваха да й дават лепенки. Просто лепенките никога не залепваха по нея. Някои уникси се възхищаваха от това, че тя няма никакви точки. Те я догонваха и й подаряваха златна звездичка. Но звездичките падаха на земята. Други пък я укоряваха за това, че няма нито една звездичка. Те отиваха при нея и й лепваха тъмна точка. Ала точките също не залепваха по нея.
„Ето така искам да бъда и аз! – си помисли Пънчинело. - Не искам никой да лепи нищо по мен!” – Затова той отиде при момичето без лепенки и я попита каква е нейната тайна.

- Не е трудно – отговори Лусия. – Всеки ден отивам да си говоря с Елий.
– С Елий?
- Да, с Елий. Майсторът на уникси. Всеки ден отивам да поседя при него в работилницата.
- Защо?
– Защо не провериш сам? Иди горе на хълма. Той е там. - С тези думи момичето без никакви лепенки се обърна и весело заподскача към своята къща.
- А той ще иска ли да ме види? – извика Пънчинело, но Лусия не го чу.

И така, Пънчинело се прибра у дома. Той седна до прозореца и се загледа как останалите уникси се суетяха насам-натам и си лепяха един на друг звездички и точки.
„Това не трябва да е така!” – си промърмори той на глас. После реши, че трябва непременно да отиде и да види Елий.

На другия ден той се изкачи по тясната пътечка до върха на хълма и пристъпи в огромната работилница. Като видя колко грамадно е всичко вътре, дървените му очи се разшириха от удивление. Столовете там бяха високи колкото самия него! Трябваше да се изправи на пръсти, за да надзърне какво има на работната маса. А чукът беше дълъг колкото цялата му ръка! Пънчинело преглътна дълбоко.
„А-а това място не е за мен!” си каза той и се обърна да си ходи. Тогава чу своето име.
- Пънчинело? – гласът беше дълбок и могъщ.
Пънчинело се спря.
- Пънчинело! Толкова се радвам да те видя! Ела тук, нека те погледна от близо!
Пънчинело се обърна бавно и вдигна очи към огромния брадат майстор.
- Ти знаеш името ми? – промълви малкият уникс.
- Разбира се! Аз съм те направил.
Елий се наведе, вдигна Пънчинело и го постави на масата до себе си.
- Хм-м-м... - продума замислено майсторът, докато разглеждаше тъмните точки. – Май си понатрупал доста слаби оценки.
- Без да искам, Елий! Наистиина много се старах!
- О, няма нужда да се оправдаваш пред мен, детето ми. Аз не се интересувам какво мислят другите уникси.
- Наистина ли?
- Наистина. И ти също не трябва да ги слушаш. Кои са те, че да могат да раздават звездички или точки? Та те са уникси точно като самия теб, Пънчинело. Какво мислят те, няма значение. Важното е какво мисля аз. А според мен ти си дори много скъпоценен!
Пънчинело се разсмя:
- Аз – скъпоценен? Че защо? Не мога да ходя бързо. Не мога да скачам. Боята ми се лющи. Какво толкова виждаш в мен?
- Елий погледна Пънчинело, постави длани върху неговите малки дървени рамене и му каза много бавно:
- Ти си мой, Пънчинело. Ето това виждам в теб. - Пънчинело никога не бе усещал някой да го гледа по такъв начин, още по-малко пък неговия създател. Той не знаеше какво да каже.
- Толкова дълго се надявах да дойдеш при мен – каза Елий.
- Дойдох, защото се запознах с едно момиче, което нямаше никакви лепенки – обясни Пънчинело.
- Знам, тя ми разказа за теб.
- А защо лепенките не се залепват по нея?
Майсторът отговори меко:
- Защото тя е взела решение, че е по-важно какво мисля аз, а не какво мислят те. Лепенките залепват по теб само ако ти им позволяваш.
- Как така?
- Леппенките залепват по теб само, ако имат значение за теб. Колкото повече се доверяваш на моята обич към теб, толкова по-малко ще се притесняваш от техните лепенки.
- Не знам дали разбирам...
Елий се усмихна:
- Ще разбереш, но ще ти трябва малко време. По теб има доста лепенки. Засега просто идвай да се виждаш с мен всеки ден, а аз ще ти припомням, колко много те обичам.

Елий взе Пънчинело от масата и го постави обратно на земята.
- И не забравяй – добави Елий, докато дървеното човече излизаше през голямата врата,- ти си скъпоценен, понеже съм те изработил аз. А аз не правя грешки.

Пънчинело не се спря, но за миг си помисли:
„Може би наистина е прав...”
И когато си помисли това, една точка се отлепи от него и падна на земята...

"Ти си скъпоценен" – Макс Лукадо

3 мнения:

pere®™ каза...

Както тази, така и всички останали книга на Макс Лукадо, са страхотни.
Благодаря за това, че позволихте на повече хора да прочетат, написаното в тази книга!

Livi каза...

Отдавна не бях чела приказки... Благодаря!!!

Анчo каза...

Страхотна приказка! Със задълбочен замисъл ... :) Не съм чела негови книги , но от мои приятели знам че е книгите са му мн положителни. Ще ги намеря и прочета! :)

Публикуване на коментар